Виена, Москва, Ню Йорк, понякога тези градове – конгломерати са само дни в календара на оперната ни прима Александрина Пендачанска. Желана в най-престижните концертни зали по света и вечно със стегнат куфар, тя се е установила в Париж, но смята за свой дом София. Припомняме ви един разговор с нея в mila.bg.
Александрина, можете ли да определите себе си като космополит?
Обичам дома си и това да съм с близките си хора, но заради начина ми на живот може би съм се превърнала в космополит. И съм се приучила да се чувствам добре навсякъде. Космополитността е свързана със съвременния начин на живот. Част е от модерността, от нашия свят и е много трудно да съществуваш без да се превърнеш в такъв човек.
Чувствате ли се свободна, защото имате талант и професия, с които сте добре дошла навсякъде, докато много хора се чудят дали могат да се изявят така пълноценно навън?
Не само аз, но и всички, които се занимаваме с музика, сме благословени, че можем да упражняваме професията си навсякъде. Космополити са били и повечето композитори и музиканти от миналото като Моцарт и Хендел. Пътували са, срещали са се с различни култури, затова са създавали толкова магическа музика. Докато в миналото те са губели много време, за да стигнат до желаното място, днес сме улеснени с бърз транспорт и комуникации. Един ден си в Ню Йорк, на следващия в Париж, след това в Москва. Всичко е по-лесно и това ни прави космополитни. Професията и начинът ми на живот ми дават голямо чувство за свобода.
Нова тенденция в съвременните постановки е да са с по-разчупени режисьорски интерпретации, по-оскъдни декори и дори по-малко дрехи на оперните изпълнители. Допадат ли ви тези промени?
Радвам се, че театърът се осъвременява, че оперите се превеждат на по-съвременен език, за да достигнат до повече хора. Историите, които се развиват в далечно време вече се представят с нова интерпретация като е важно да се запази основният замисъл на автора. Ако образът, който пресъздавам налага да се появя по-оскъдно облечена на сцена, за мен няма проблем и съм го правила. Саломе например има много общо с голотата, но не на тялото, а на душата, която накрая на операта е до такава степен оставена без никакво покривало, че е естествено и тялото да бъде разголено. Но ако трябва да се съблека, просто за да бъда гола, не бих го направила.
Вие самата до каква степен разголвате душата си пред другите?
Обичам срещите и разговорите, запознанствата с нови хора от различни култури и държави. Любопитен човек съм и смятам, че всеки като мен до голяма степен е открит и космополит. Интересно ми е как е устроен светът, харесва ми да откривам нови неща в живота, в хората. Гледам непрекъснато CNN и BBC World, допада ми да знам какво се случва по света.
Сама ли тръгнахте по пътя на оперното изкуство или той е посочен от дядо ви – известният диригент Саша Попов и майка ви Валери Попова, която е била световно призната оперна певица?
От една страна пътят ми е бил предначертан, но страстта ми към пеенето, тази вътрешна необходимост да изразявам себе си чрез гласа си, е нещо, което е съвсем мое. И в един момент двете причини са се събрали в едно.
Коя е операта, която ви изстреля в световното пространство и коя ви е любима?
Някак изненадващо за мен, но се наложих като Моцартова певица. Но в същото време не бих се затворила само в този репертоар. Може би ролята, която ми е донесла най-много емоции на сцената е „Саломе” от Рихард Щраус.
Вие сте от малкото български певици с ангажименти за 5 години напред. Натоварва ли ви тази отговорност или е начин на живот?
Свикнала съм да работя по този начин. Обичам да знам и да съм подготвена за това, което ми предстои. В този смисъл не обичам изненадите. Понякога ми се случва да се появи изненадващ ангажимент и да реагирам бързо, но не ми е приятно.
С кой световноизвестен певец сте била на една сцена и той добър партньор ли беше, помагаше ли ви?
Партнирала съм си с Пласидо Доминго. Големите артисти са щедри артисти. Само несигурните и дребни хора са скръндзави и егоистични на сцена. Той помага на младите, което не всички правят.
Животът ви свързан ли е с ограничения, за да поддържате гласа си във форма?
Когато се подготвям за тежък спектакъл се опитвам да спя над 8 часа, което е гаранция, че гласът ми ще се възстанови, независимо какво натоварване е преживял предишния ден. Опитвам се да си налагам режим, но понякога сама си преча като се зачитам или заглеждам в нещо и гася лампата късно. Трудно си лягам, защото съм нощна птица и обичам да живея през нощта.
Коя книга последно ви завладя?
„Среднощни деца” на Салман Рушди. Когато авторът е гениален, успява да създаде свят, който те потапя и увлича далеч от реалността. И ти заживяваш в него. Това е основното качество на големия писател.
Романът ви The Capo („Зaпочни отначало”), който написахте, беше приет много добре. Как бихте го описала?
Той е разказ за хора, които са достигнали до етап от живота си, в който трябва да се научат да вървят напред, без да се страхуват от чувствата си и без да се страхуват от всичките болки, скърби и радости, които той носи. Да се научат да обичат.
Вие изпитвала ли сте страх от това да обичате?
Никога не съм разбирала този страх, но го срещам често и в много хора. Никога не съм се страхувала и никога не съм тръгвала към която и да е връзка, независимо дали е любов или професионална, с чувството на страх. Голям бич за съвремието ни е, че хората се страхуват да бъдат себе си. Страхът е много пагубен. Не говоря за самозащитния, а този който убива чувствата. Той е унищожителен, опасен и пагубен за щастието на човек.
Пишете ли нов роман?
Сега пиша отново. Не знам дали ще е роман. Написала съм само няколко страници.
Всички хора се интересуват от формулата за успешен брак. Звучи забавно тя да е само едно изречение, но все пак каква е вашата?
Когато сме заедно с Найо, се смеем много. Споделяме миговете, чувстваме се щастливи, че се виждаме. Смятам, че и най-големите трагедии и нещастия в живота могат да бъдат разказани с чувство за хумор. Няма нужда да се възприемаме толкова сериозно.
Къде се чувствате у дома си?
Моят дом е София независимо къде живея. Там съм си истински вкъщи, въпреки че от доста години живея в Париж, където и децата ни ходят на училище.
Какъв е Париж за вас?
Харесва ми, че градът е голям и космополитен, но в същото време това го прави тежък и труден за живеене. Харесва ми да се разхождам по улиците на Париж, да седна в някое кафене и да се загледам в хората. А там има дошли от всякакви места по света. Не ме интересува облеклото им, а как говорят, какви изражения имат лицата им.
Дъщерите ви имат интересни имена Валери-Виолета Найо-Тицин Нейкова и Сара-Мария Найо-Тицин Нейкова? Как ги измислихте?
Голямата ми дъщеря Валери-Виолета е кръстена на двете си баби – Валери и Виолета. Малката се роди на 15 август – Голяма Богородица и нямаше как да не е Мария. А тъй като никога не съм си представяла, че ще се казва така, добавихме и Сара. Те са интересни и любопитни деца. Изключително преживяване е да създадеш, отгледаш, възпиташ и изградиш като личност своите деца. Това което се радвам, че имаме с тях е смехът. Те имат прекрасно чувство за хумор. Да, имаме тийнейджъри у дома, но готини тийнейджъри. Нямаме проблеми и се разбираме чудесно.
Подкрепя ли ви във всичките ви начинания съпругът ви Найо Тицин. Често пътувате един към друг, за да сте заедно?
Ние бяхме съученици и се познаваме от първи клас. Бяхме приятели и сега нищо не се е променило. С много раздели и събирания е нашият съвместен свят, така и ще бъде. Понякога е проблем, че сме в различни държави. Липсвал ми е много пъти, но в истински важните моменти сме заедно. Толкова сме свикнали с този начин на живот, че трудно бих си го представила по друг начин. Понякога си мечтая да остана на едно място, но ако се случи, би ми омръзнало.
Остава ли ви време да се изненадвате взаимно в този забързан живот?
Все още успяваме да се изненадваме. Понякога се появяваме изневиделица до другия, където и да е той по света. Найо много пъти ме е радвал така за рождения ми ден.
Мъжът ви помага ли в отглеждането на децата?
Полагаме грижи за тях абсолютно равностойно. Радвам се, че те имат майка и баща, смятам че това е важно за децата и съм много благодарна. Докато бяха бебета, съм си казвала винаги: „Добре, че се събрахме”, защото точно така съм си представяла едно семейство.
Днес бракът е нещо много трудно за постигане във времето. Житейските проблеми ли ни правят изнервени?
Така се случи в нашия живот, че след като се оженихме, минахме през много тежки житейски изпитания. Найо загуби родителите си, аз майка си. Това ни научи на много неща, сплоти ни още повече. Знаех, че когато сме заедно можем да се справим с всичко. Както той казва: „Когато сме двама, страшно няма”.