„Покрай компромиса, който се направи със запалянковците, сега ще пострадат артистите и хората, които стоят у дома месеци наред и не могат да реализират труда си.
Управляващите трябваше да се вслушат в алтернативните мнения, преди да разрешат публиката на стадионите, а не днес да връщат ограничителните мерки“. Това коментира проф. Коста Костов, пулмолог и координатор на Медицинския експертен съвет към правителството, създаден заради ситуацията с коронавируса, във връзка с новия рекорд на новозаразени в страната, цитиран от БНР.
По думите му в последните дни съотношението на заразени спрямо общия брой тестове е било между 5 и 6%, а днес е 8,96%.
„Това означава, че имаме вече една по-висока вълна, но това не трябва да е тревожно и да изпадаме в паника. Това е процес, който се очакваше„, обясни проф. Костов.
Пулмологът беше категоричен, че трябва да се отнасяме по-сериозно към опасността от вируса, който е между нас.
„В момента капацитетът на болниците не е запълнен“, заяви професорът и добави, че не може да се говори за претоварване на здравната система.
Според проф. Коста Костов не може PCR-тестовете да се абсолютизират като безалтернативни и да се обявяват за 100% достоверен:
„Зависи кога е направен. В първите два-три дни от заразяването неговата чувствителност е 30%. Ако бъде направен при един инфектиран след 14-ия ден, той може да бъде позитивен, но съвсем не означава, че има вирус, който е способен да осъществи инфекция при друг“.
Пулмологът посочи, че характерното за епидемията от Covid-19 е голямото количество безсимптомни пациенти и способността на една част от инфектираните да пренасят заразата.
Проф. Коста Костов: Когато годините надвишават броя на жените, които си любил, спираш да броиш
Проф. Костов е роден на 4 юли 1955 г. в Бургас. Консултант по белодробни болести в УМБАЛ „Света Анна“, София, към НЗОК и на медицински център INSPIRO. Главен редактор на списание INSPIRO и председател на УС на едноименната фондация. Има над 200 научни публикации, няколко авторски монографии и др. Председател на Медицинския експертен съвет към щаба срещу коронавируса. Семеен. Има три деца. Коста Костов дадепинтервю за вестник „Трета възраст“.
Как отпразнувахте рождения си ден в условията на все още съществуваща пандемия?
Нямам влечение по софри и гуляи. Предпочитам повече домашния уют и срещи на чаша добро вино с малка група приятели, с които имам общи вдъхновения. Все повече пестя времето си за съществени неща. Най-често празнувам скромно и прибрано в семейната среда. Изключение съм правил за кръгли годишнини. Спрял съм да броя годините. Както казва един мой учител, когато годините надвишат броя на жените, които си любил, трябва да спреш да броиш.
Имате богата биография, професионален и житейски опит. Бихте ли променили нещо, ако върнете колелото назад?
Чак богата, прегрешения – колкото щеш. Ако човек не е грешен, животът става излишен, защото е даден за усъвършенстване. Ако се върна в детските си години и имам право на вето върху решенията на родителите си, щях да направя всичко по силите си да навляза по-дълбоко в музиката и тя да стане по-съществена част от живота ми. Не успях да усвоя някой от любимите си инструменти – саксофон, тромпет, китара, ударни…Особено саксофон, защото съм много предан на неговия звук.
Нямам поводи да се срамувам от биографията си. Иначе човешки си мисля, че от мен би станал много добър треньор по футбол. Обичам този спорт и мисля, че имам усет за него. Някога бях обсебен от футбола и му се посветих сърцато. Беше моя детска мечта. Добре, че не съм му се посветил, защото щях да бъда сърцат и трудолюбив, но ми липсва онази изключителност на таланта, каквато имаха моите любими футболисти от детството и това щеше да ме покруси и отнеме радостта от любимата игра. Сега се радвам на гения на Меси и успехите на „Барселона“.
Точно за това ли мечтаехте като дете? Това ли искахте да станете?
Станах лекар, защото не успях да стана професионален футболист или музикант. И двете страсти ме люлееха в ученическите години – играех футбол в един от юношеските отбори на Бургас, свирех на китара и с мои съученици по ученическите бригади. Родителите ми ме насърчаваха за други професии. Много ми допада учителската професия и изпитвам респект към всеки, който обучава и е приел това като мисия. Затова и аз не пропускам възможността да предам част от опита и знанията си на по-младите. Никога в детските си години не съм мечтал да ставам лекар. За мен тази професия беше толкова близо до Бога, че не смеех да помисля, че съм достоен за нея. Не вярвах, че мога да бъда богоравен като лекарите, които лекуваха моите неспирни детски болести. Бях болнаво дете и все висях с родителите си пред лекарските кабинети. След една поредна болест, която ме прикова на легло за повече от месец в последния клас на гимназията, се заклех, че ако се измъкна жив от болницата, ще се готвя за медицина. Така и стана.
Малко известно е, че сте член на Съюза на българските писатели.
Не съм писател в онзи смисъл на думата, който влагам. Освен специализирани монографии, участията ми в десетки колективни учебници и наръчници, функциите ми като главен редактор и автор на последното ръководство по „Белодробни болести“, съм издал една скромна, еклектична книга, именувана „Посоки на вдъхновението“, много публицистични тестове и над 60 редакционни уводни статии в сп. INSPIRO, на което съм главен редактор, всичките с характер на есета по теми, които ме вълнуват. Писал съм публицистични текстове и за други издания – вестници и списания. Привлича ме есеистиката, публицистиката. Опитите ми в този жанр са свързани с влечението ми към него като читател. Аз чета предимно поезия, разкази и есеистика. Въобще късата литературна форма ми е любима, но нямам никакви претенции в поезията и разказа. Познавам толкова великолепни поети и разказвачи, че не бих се осмелил дори да опитвам.
Известен сте като страстен почитател на поезията.
Да, тя ме сближи с много от големите български поети. Професията ми и страстта ми към българската поезия ме срещнаха и с вашата майка Ваня Петкова, от която притежавам няколко стихосбирки и ценя като поетеса. Обичам да препрочитам любимите си поети – Константин Павлов, Борис Христов, Иван Пейчев, Христо Фотев, Иван Динков, Иван Цанев…да не изброявам всички. Познавам и харесвам поезията на Румен Леонидов, на който съм много задължен за незабравими мои срещи с поезията. В последните години открих за себе си поезията на Калина Ковачева, Валентина Радинска и Камелия Кондова. За никого не е тайна, че бях много близък с Дамян Дамянов и той е едно от ранните ми поетични вдъхновения. Познавам и харесвам поезията на Надежда Захариева. Изпитвам национална гордост, че Ботев и Яворов са български поети и знам, че са „расови гении“ (по Гео Милев). Мога убедено да твърдя, че в българската поезия има знаменити поети, които са написали стихове, достойни за световни антологии.
Какво си пожелахте за рождения си ден и на хората в този объркан свят?
Това, което е казал апостол Павел: „Ако изпитвате любов към ближния, сте изпълнили закона.”
Джазът е в генома ми
Джазът е полегнал някъде в генома ми – аз съм филиз от музикално семейство. Дядо ми и баща ми бяха любители музиканти-тромпетисти. Баща ми в свободното време свиреше по ресторанти, а гвардейския оркестър е отгледал дядо ми – сирак от Балканската война. Не съм джаз-сектант, слушам и други музикални жанрове. Никога няма да престана да слушам „Бийтълс“, британски и американски блус, фънк и соул. Има прекрасни български джаз-формации и музиканти. Първите ми срещи с български джаз, който харесвам, беше с музиката на „Бели, зелени, червени”, „Зона Ц“ и „Акустична версия“. После дойдоха музикантите Румен Тосков, Веселин Веселинов-Еко, Мишо Йосифов, Вили Тромбона, Живко Петров, Васко Спасов и Ачо Заберски, всички от фамилията Бояджиеви, Мира Кацарова … Харесвам група „Фънкалеро“. Никога няма да се наситя на музиката на ФСБ, защото са част от моята музикална култура. Обичам да слушам Иван Лечев и се радвам на успехите му.
Спомени с поети
Ваня Петкова беше много щура – винаги реагираше шумно и непредвидимо при нашите срещи. Имаше маниера да усилва еротичните нотки в разговорите. Веднъж, пред асансьора на болницата, в която работих, пред множество от чакащи пациенти изрази шумно възторга си от новата ми прическа: „Коста, ти си само за любов“. Много ми беше скъпа. Разговорите ни бяха неспирни. Тя имаше една категоричност в оценките, които не търпяха противоречия. Като кажеше за някой, че е мухльо или негодяй, беше винаги в десетката. Да не нарочи някой писател, че не става, тогава беше страховита.
С Дамян Дамянов имам безброй спомени – няколко години бях почти ежедневно в неговата компания. Един столичен всекидневник беше обявил, че Дамян загива в клиниката, в която работех. Когато видя заглавието няколко дни по-късно, Дамян ми каза, че е имало един положителен резултат от тази прибързана обява – видял е приживе своето погребение. Край болничното му легло са се появили хора, с които не се е виждал от години, бил е изумен от прилив на благодарност, прошки и несподелена обич. После се смяхме много и той се радваше като дете на случката.