В средата на 50-те години на сцената на родната естрада с небивал успех се вихри един от най-успешният комедиен тандем – Георги Парцалев (1925 – 1989) и Енчо Багаров (1925 — 1963). През 1956-а първият секретар на БКП Тодор Живков се залива от смях, гледайки актьорската двойка в кинотеатър „Възраждане“. След представлението предлага на приближените си да бъде създаден комедиен театър: „На хората им е необходимо да се смеят“, припомня в мемоарите си биографът на Парцалев и негов импресарио Асен Ангелов, известен и като илюзиониста Мистър Илма.
Сред първите актьори, назначени в новосъздадения Сатиричен театър през 1956 г., са Енчо Багаров, Георги Парцалев и Нейчо Попов. Там Парцалев изиграва незабравими роли в „Михал Мишкоед“, „Големанов“, „Ревизор“, „Смъртта на Тарелкин“, „Как се обира една банка“ и много други.
Първата му роля в киното е през 1958 г. в „Любимец 13“. Във филмографията му се вписват незабравими участия в „Привързаният балон“, „Кит“, „Петимата от Моби Дик“, „С деца на море“, „Сиромашко лято“, „Баща ми бояджията“, „Два диоптъра далекогледство, „13-ата годеница на принца“, а в „Тримата от запаса“ чрез ролята на бай Иван – съботянина, режисьорът Зако Хеския му дава за първи път възможността да покаже и друга, по-драматична страна на таланта си.
В едно от последните си интервюта великият актьор споделя, че се чувства еднакво добре навсякъде: „Киното например създава популярност. То просто е една индустрия. В него сълзата може да се създаде и изкуствено. Докато в театъра за една сълза в последно действие трябва да воюваш още от първото. За естрадата трябва друга нагласа. При нея трябва да превземеш залата. Това много ми помага в работата ми. Телевизията пък дава възможност да играеш това, което не си могъл в театъра“.
Цар на компаниите
„Беше цар на компанията и плащаше сметките на всички. С „майната му“ разкарваше неприятностите“, спомня си актрисата Латинка Петрова. Двамата навремето обикалят надлъж и нашир концертните естради на България. Любимите заведения на актьора са барчето на Новотел „Европа“, кафенетата на хотел „България“ и „Балкан“ и някогашният клуб на актьора на „Цар Освободител“.
Парцалев печели добре, но влага парите си в закупуването на стари икони, антикварни мебели и най-вече в бижута. Дори на сцената излиза с тежки златни пръстени, гривна и синджир с кръст, който целува преди всяко представление. 120 стари икони, много книги и златни накити е голямото имане на актьора, пише „Труд“. За него години след смъртта му воюват роднини и приближени до Парцалев. За последен път неговата колежка и приятелка Латинка Петрова вижда масивните му златни пръстени в болницата. Парцалев й ги показва в шепичка, защото изтънелите му пръсти вече не могат да ги държат.
Въпреки че е най-богатият сред колегите си, до края на живота си актьорът живее под наем. На охолен живот се радва любимото му куче. Актьорът често го води на ресторант и му поръчва голяма пържола. „Да си куче на Парцалев“, коментират тогава приятелите му.
Актьорът ревниво брани личния си живот дори от най-близките си. Илия Ангелов обаче пише в мемоарната книга за Парцалев, че от 1965 г. до смъртта си именитият актьор получава едно и също любовно обяснение за Нова година и рождения си ден.
Писмата носят клеймото на Велико Търново. Въпреки усилията на двамата, обожателката (обожателят?!) остават неизвестни.
За първи път големият актьор влиза в болница през 1987 г., прилошава му след представление. Две години след това на финала на „Обичате ли човешко“ от Мирон Иванов пак му прилошава и постъпва в болница с диагноза „кислородна недостатъчност“. Парцалев обаче не престава да се отнася с чувство за хумор дори и към болестта си.
В съседната стая в Правителствена болница за лечение е настанен и патриарх Максим. По този повод големият актьор се майтапи пред приятели: „Ей го до мен и патриархът. Божи човек, но и той боледува.“
Парцалев умира на 31 октомври 1989 година и е погребан е в Алеята на артистите.
Любимата лакардия на Пацо
В книгата си „Това съм аз“ поп звездата Кичка Бодурова пресъздава любимата лакардия на Георги Парцалев, разказвана от него на софри, спретвани им след съвместни участия.
Историята му се случила в Алжир, където той, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев и Никола Анастасов снимали филм.
„Аз трябваше да играя шпионин.Туриха ми един бял чаршаф на главата, кат арабин и ми казаха: „Сега ШЪ седнИш в това кафене „Дьо Пари“и ШЪ сЪ смесиш с арабите. ШЪ си поръчаш само едно кафе и ШЪ гледаш към улицата. Ние като минем с нашата кола – ШЪ снимаме, а ти като нЪ видиш,ШЪ сЪ правиш,че следиш,като шпионин.Трябва да минем няколко пъти,за да имаме материал.“
И за да не плащаме наем на кафене „Дьо Пари“, аз трябваше да играя, без никой да разбере. Видя ли колата, значи…ооп, започвам все едно да следя с главата отляво надясно, докато отминат. Пак минат, аз пак…ооп въртя глЪвЪтЪ.
А имахме един счетоводител – голям дзифтар, ми вика: „Само едно кафенце!“ Да! Такъв беше, че ако му махнеш от ръкЪта чантата дето все стиска, ръкЪта му пак стисната стои.
Та аз направих това, което ми казаха – омешЪх сЪ сред арабите там – и те с чаршафите на главата и аз като тях. Мина веднъж колата с камерата, а аз – ооп, проследявам. А аз кафе не пия и си викам: „Кво шЪ го слушам Стойчо, счетоводителя?!“ – поръчах си едно малко уиски, де. Докато се върне колата за дубъл – то малкото свърши, поръчах си още едно малко.
По едно време тия, арабите, взеха да си шушукат и един се осмели и ме пита: „Еспаньол?/дали съм испанец/“. Аз му викам: „Оооу,ноу! След малко пак ме пита: „Френч?“ Викам му аз:“Нооу“… Всички нации изброи и не можа да мЪ улучи. Тия с колата и с камерата пак минават – аз следя, както са ми казали. Поръчах си още едно малко. Накрая му викам на арабина: „Булгар!„, а той: „Ааа, булгар! Комунист?!“ Те жив комунист не бяха виждали. Викам му: „К’ъв комунист, бе! Булгар!!!“
Е, добре де… И започна да ме разпитва на френски как е в България, как е животът при нас… Викам му: „Ааа, ние много хубаво си живеем. Сега виждаш ли – аз пия тук, а след малко един друг шЪ доИди да плати. „Сериозно ли? Как така?!„, ми вика арабинът.
Отговарям му: „Ами сега шЪ видиш!“
Колата мина още веднъж, аз пак проследих… След малко Стойчо, счетоводителят, идва да мЪ вземИ. Като видя, че съм изпил 4 малки, му пламнаха ушите от яд, ама нищо не продума. Плати като поп. Арабинът сЪ облещи, а аз му викам: „Ааа,видя ли? На! Този е дежурен да плаща пиИнето. Имаме друг, който е дежурен по ядИнИто. Минава и плаща ядИнИто. Арабинът се побърка и взе да разправя на околните, как добре си живеем ние при комунизма.“