Илия Бешков става професор в Академията, завежда катедра „Графика“. Уж почетен, уважаван, но на практика изолиран от преважните партийни събрания, на които се решава съдбата на учители и студенти. Опитва се да примири същността си и да доказва че е “прогресивен“, но абсолютно не може да разбере защо е необходимо да се отнема собствеността: „Човек трябва да има, за да дава: било пари, било ум, било сърце! Той затова се е родил: като дървото да взима от земята и да дава на хората и птиците“.
Студентите от всички специалности се тълпят на лекциите му, той се забавлява да твърди противоположни неща – започвайте от краката, ако не се усеща тежестта, става лековато, или: винаги започвайте от главата, тя ще осмисли и одухотвори цялата останала част. За него е важен процесът в изграждането на хора на изкуството, а не производството на пропагандатори по калъп. По това време всички говорят за Пикасо, в Париж чупят витрините на изложбената зала с работите му. Бешков го изследва: „Прерисувах Пикасо и така съм го прислушал, както сам не се познава! Пикасо мина през Финикия, Египет, Сирия и Атина. Разбира се християнската цивилизация заобиколи: и той, и аз си знаем защо я заобиколи“.
Сред почитателите му е Станислав Сивриев – комунист, бивш партизанин, писател. Илия се гордее от развитието му, съжалява че Коста не е жив за да види в какъв човек се е превърнал Сиври. Нарича го Сиври-сини, от турското сиври-синек, означаващо комар. На него дължим записаното Слово на Бешков, както и поощрението за дневниците в Червената и Черна тетрадки. А на Мария Овчарова най-пълният сборник с негови рисунки.
Обръчът се затяга, страхът за близките се превръща в параноя от доносници, които се оказват много в набъбналото му досие. Донасят предимно за голямата му религиозност. А той мечтае за „место злачно и прохладно, където няма ни болка, ни печал, ни воздихание“. Иска да си върне “видението за един народ с празник в душата, поминък в ръцете и смирение в сърцето“, където “Няма юродиви и мистични праведници. Тоя народ е жизнелюбив, под свое небе, на земята си, край гробовете на своите отци! Деца държат майките си, всички се държат един за друг, за да не се загубят в пустинята на битието, защото разгубването е голямо нещастие.“
1958 а е последната му Нова година, след двайсет дена умира в санаториума във Владая. Пише за последно: „Животът и смъртта вече не съществуват за мене. Те са нещо смешно…“. „Ако трябва да мисля и се надявам за някаква утеха или радост, те би трябвало да се намират някъде съвсем в крайчеца на присмеха и шегата“.
А ако почувстваме нужда от света на Илия, ще открием неговата „следа“ в думите му от „Барата“:
„От дувара над коритото висяха много боси крачета с набодени и посинели от тръни пети. Това бяха сополиви деца, които кой знае защо по цял ден седяха там и разговаряха. От време на време смъкваха някое, потапяха главата му в коритото, тръкваха го със сапун и то почваше да реве. Ако някому дойдеше на ум, поизпирваха ризката му отзад, без да го събличат, извиваха я, прибождаха я над кръстчето му, плясваха го отзад и то се връщаше пак горе, при другите деца, да го суши слънцето. Привечер жените се прибираха с преметнати на кобилица дрехи. Те водеха за ръка „опрани“ рожби, които тапаха с боси крачета и влачеха завързана с връвчица тенекийка, стара тенджера или динена кора, а след тях оставаше тънка, мокра следа“, пише glasove.com.