четвъртък, декември 8, 2022

Любовта е по-силна от всичко: История за мъжа, който ме научи да си знам цената

Всичко дължа на Любо – най-скъпия мъж в моя живот

Последно

Стефан Данаилов и Аня Пенчева живели заедно в Перник

Големият Стефан Данаилов е на 40 години, когато една красива млада актриса го влюбва отново.

Страшна болест застигна Селин Дион

Селин Дион е диагностицирана със Синдрома на скованата личност (SPS), който кара мускулите й да се напрягат...

Тъжна вест: Почина уважаван писател и журналист от соца

Напусна ни още един от големите майстори на българското художествено слово Валентин Караманчев, съобщиха на БТА от...

Това е моята история за мъжа, който ме научи да си знам цената – Любо.
Малко преди да се дипломирам в университета, помолих баща си да търси връзки и възможности за работа в София. Бях наясно, че в малкия град ще ми е много трудно, а и възможностите за кариера са минимални. Така съвсем млада и неопитна се озовах в голяма софийска фирма, където почти нямаше млади хора, само сериозни и възрастни мъже, които ме гледаха отвисоко, като че ли съм „момичето, което носи пощата и кафето“.

Стараех се много, но те не го забелязваха. На всичкото отгоре тогавашният ми приятел започна да ми изневерява и един ден просто ми заяви, че си е намерил друга жена – столичанка, с голям наследствен апартамент в центъра и разкошна вила в полите на Витоша. Сринах се.

Няколко дни ходих на работа с подути от плач очи. София ми опротивя, закопнях да се върна в бащината къща. Колегите забелязаха, че нещо с мен не е наред, не можех да скрия отчаянието си и Любо – единият от двамата колеги в стаята, ме извика в обедната почивка навън, уж да ми покаже новата пицария в квартала. Беше мил и деликатен, направи ми комплимент колко много ми отиват насълзените очи, от което пък аз се разревах като дете и всичко му разказах. Прегърна ме и взе да ме милва по косата. А в края на работния ден ми подшушна да не тръгвам към автобусната спирка, защото ще ме закара с колата си до вкъщи.

Така започна нашето чисто човешко приятелство. Той имаше дъщеря на моите години и женен син. И макар че хващаше око и винаги беше стилно облечен, аз го приемах като близък роднина, чичо да речем, с когото ти е леко и на когото можеш да разчиташ в трудни моменти.

Скоро след случката с подутите ми от рев очи шефът организира екскурзия до Хърватия. Всички бяха с половинките си, само жената на Любо не дойде, имала сенна хрема. И аз бях сама. На тази екскурзия, в еуфорията на безгрижието, хубавото вино на вечеря, прекрасните изгледи и още по-прекрасните матраци в хотела, аз позволих на Любо да се вмъкне в стаята ми през нощта. Беше хубаво. За пръв път попадах на мъж, който изпълняваше всяко мое желание и искаше само едно: на мен да ми е добре, аз да съм доволна.

Отношенията ни след тази нощ не се промениха кой знае колко – аз си имах своя компания и ухажори. Той пък си имаше семейството, за което много се грижеше. Понякога, когато ми беше криво, когато се чувствах самотна и нещастна, звънях на Любо и той пристигаше веднага. Никога не злоупотреби с нашата близост и моите съкровени изповеди. Спокойно приемаше връзката ни като инцидентна, нещо като десерт в този труден живот. Насърчаваше ме да бъда самостоятелна, решителна и да си знам цената като жена. Благодарение на него започнах да се чувствам човек.

По празници винаги получавах от него красиво опаковани малки пакетчета със скъпа козметика или бельо, които иначе трудно можех да си позволя – Любо знаеше какво харесват жените. А понякога, когато съпругата му пътуваше извън града, пристигаше у нас с голям букет и изненадващи предложения. Вечерта винаги беше красива – започваше се с билети за театър или опера, минавахме през някой хубав ресторант и завършвахме с много страст в моето легло. Никога не оставаше да спи при мен, макар че можеше да си го позволи. Казваше ми: „Миличка, и най-сексапилният мъж, когато започне да хърка нощем, става досаден.“

На третата година от работата ми в тази фирма аз се омъжих и веднага излязох в отпуск, защото бременността ми се оказа проблемна. След раждането на дъщеря ми стоях 3 години вкъщи, а после се появи изгодно предложение и се преместих в друга фирма. Единственият човек, с когото се сбогувах разплакана, беше Любо. Продължихме да се чуваме понякога по телефона, но всичко друго отпадна.

Минаха много години. Дъщеря ми порасна, мъжът ми ме напусна, аз си направих собствена фирма и започнах да търся подходящо помещение за офис. Така попаднах в една стара и красива кооперация в центъра на София. Наех част от първия етаж и бях доволна. На втората вечер, като заключвах входната врата, край мен по стълбите нагоре мина мъж, чийто силует ми беше познат. Обърнах се и го изгледах – панталоните с ръб, обувките – лъснати до огледален блясък, меката шапка, осанката… Неволно викнах „Любо?“. И той се обърна. Каква радост беше, сякаш бях открила изгубено ковчеже със злато. Припомних си колко бях щастлива някога да имам до себе си човек, с когото мога да споделям всичко… И да знам, че каквото и да ми каже, ще е най-доброто за мен.

Онази вечер Любо ме покани в апартамента си и дълго си говорихме. Дъщеря му имала голяма къща с градина в друг квартал и се преместила да живее там със семейството си. Жена му била тежко болна, на легло. И той не бил добре – сърцето, ставите, черният дроб… Идвал тук понякога да наглежда апартамента си. Е, вече наистина изглеждаше възрастен, съвсем побелял, но сърцето ми пееше от радост, че съм го открила отново.

Той извади от бюфета шише със стар френски коняк, намери отнякъде ядки и шоколад, пусна на стария касетофон приятни италиански песни и ме покани да танцуваме. Притискаше ме до себе си с ръце, които потреперваха – от радост ли, от паркинсона ли… Уговорихме се след два дни да ме заведе в едно ново индийско заведение наблизо, да вечеряме. Пък и имал повод да почерпи, скоро бил минал рожденият му ден. Само дето забравих да му поискам телефона…

На сутринта отидох и му избрах подарък – изящна игла за вратовръзка и позлатена кутийка за визитки. Вече можех да си позволя да вляза в скъп магазин, без да мисля колко ще похарча. Отдавна не бях онази млада и наивна жена и добре съзнавах, че всичко това дължа на Любо – най-скъпия мъж в моя живот. Ако не беше той, навярно щях да се върна в родния град.

Отидох в ресторанта и за първи път той закъсня. Не, Любо всъщност не закъсня, той просто не дойде. На другия звъннах на наш бивш колега да ми даде телефона му. Преди да съм казала каквото и да е, той ме изпревари: „Абе, научи ли, че Любо е починал? Сърцето му напоследък било зле и нещо много се развълнувал преди няколко дни…“

Ами, това е. Исках да ви разкажа тази своя история, защото… Ами, защото сигурно има защо.
Вели
Писмото е публикувано във вестник „Лична драма“

Най-нови

Страшна болест застигна Селин Дион

Селин Дион е диагностицирана със Синдрома на скованата личност (SPS), който кара мускулите й да се напрягат неконтролируемо. Синдромът...

Тъжна вест: Почина уважаван писател и журналист от соца

Напусна ни още един от големите майстори на българското художествено слово Валентин Караманчев, съобщиха на БТА от Съюза на българските писатели.

Ани Салич се моли на Преподобна Стойна

Тв звездата Ани Салич е потърсила упование в духовната учителка на Баба Ванга – неканонизираната светица Преподобна Стойна. Новинарката...

Германия заплаши да наложи вето над Хърватия, ако България и Румъния останат извън Шенген

Германия и Люксембург заплашиха да наложат вето над Хърватия, ако България и Румъния не бъдат приети в шенгенското пространство, съобщи журналистът Джак...

Избраха Владимир Путин за Неудачник на годината

Авторитетното списание „Политико“ публикува класация на 28-те най-влиятелни личности в Европа. Украинският президент Володимир Зеленски оглави списъка, а руският...

Още интересни публикации