четвъртък, декември 1, 2022

Мама Мажена след „Фермата“: Екстремен човек съм

Мажена Панова е повече от откровена

Последно

Звезда от „Кошмари в кухнята“ загина в жестока катастрофа край Мездра

Стана ясно кой е загиналият в адската катастрофа на главен път Е-79 между Мездра и Ботевград.

Д-р Емилова страда по покойния си мъж

79-годишната диетоложка на звездите д-р Людмила Емилова не спира да тъжи по покойния си съпруг Димитър, който...

Късметче на деня за 1 декември 2022 година: Какво ти е подготвила съдбата за днес

Късметче на деня за 1 декември 2022 година "Не питайте за повишение на вашата...

Всеки сезон на „Фермата“ събира на едно място колоритни и различни личности, които показват неподозирани лица, качества и възможности по време на престоя си в стопанството. В този сезон обаче, една жена впечатли с енергичност и младежки дух, преобърна представите за себе си и успя в много ситуации да обедини своя отбор. Още в началото на формата Мажена Панова бе представена като гинеколожката на зведите – и неслучайно! В ръцете й са проплакали за първи път много бебета, включително децата на Мария Илиева, Димитър Рачков, Евтим Милошев и Криско, пишат от show.blitz.bg.

Мажена Луция Риш-Панова е на 56 години, от Краков, Полша, но от над 30 години живее в София, а България отдавна е неин дом и втора родина, не само, защото у нас среща любовта на живота си, с когото създават чудно семейство и син. От 15 години тя е шеф на патологията в болница „Света София“ и е един от най-уважаваните гинеколози в България. Но тя не е просто д-р Панова, на която пациентите разчитат в един от най-важните моменти в живота си, а е преди всичко техен добър приятел. В този разговор Мажена Панова е повече от откровена и с всеки следващ отговор потвърждава начина, по който е описвана. Говорим си на „ти“, но за уважението, което тя предизвиква и в живота, и във формата, няма две мнения.

-Мажена, успя ли да предизвикаш достатъчно себе си във „Фермата“, при все, че в твоята професия предизвикателствата са ежедневие?
-Наистина исках да се предизвикам, да направя нещо по-екстремно, въпреки че професията ми е много отговорна. Но работата си е работа. В нея достигнах едно ниво, в което вече ми е спокойно, не се притеснявам от действията си, сигурна съм във всичко, което правя. Последните две години бяха доста напрегнати покрай ковид пандемията, особено за нас, медиците и този постоянен контрол, болницата, цялата изолация, нямаше как да не дадат своето отражение. Просто исках да ми се случи нещо различно, което да ме извади от тази рутина. Аз принципно съм много екстремен човек. Все се опитвам да правя нещо различно в живота си. Представи си, например, не мога да плувам, а се гмуркам. Направих го на 50 години! Освен това скачах с парашут. Спусках се в различни пещери, защото като по-младо момиче бях увлечена по алпинизма. За „Фермата“ знаех, че е едно предаване, което включва много адаптация към селския живот, към труда и грижата за животните. Вътре виждаш как са живели хората, когато не са имали телефони, толкова развита комуникация, а аз исках точно това – да вляза и да се затворя в това пространство, без връзка с външния свят, и да правя всичко, което досега не съм правила в живота си. Знам, че има хора, които ще критикуват, ще кажат: „Е, какво толкова, голяма работа!“ Да, може и да не е толкова голяма работа, но на село всичко е коренно различно, сам правиш сиренето, млякото, сам се издържаш, поддържаш градина, животни… Това за мен е голямо предизвикателство, от което определено имах нужда в стремежа си да се откъсна от моята среда и моя живот, който иначе е доста подреден.

-Признаваш, че правиш доста екстремни неща, но, всъщност, в много отношения и във „Фермата“ показа доста по-младежки дух, отколкото имат някои млади хора там…
-Най-вероятно е така. Даже доста млади хора не са правили изобщо това, което аз съм правила на тези години. Не се определям за възрастен човек, в никакъв случай, но в нашето общество като кажеш, че си над 50 години и вече те смятат за такъв (усмихва се).

-Това е изключително вредна нагласа, която вероятно не битува чак с такива устои извън България или поне не на много места?
Мисля, че такива твърдения се срещат и извън България, но това е вредно, да, защото хората просто решават, че трябва да живееш по един определен начин, че не трябва да се предизвикваш, нито да правиш нещо по-екстремно. А мен точно това ме поддържа в един добър тонус. Преди да дойде пандемията, например, много пътувах, така преоткривах себе си. Обичах да обикалям света – дали сама, дали със семейството си. Например, покрай медицината отидох на един конгрес в Чили. Там разбрах за рафтинга. Отидох на Андите и се пуснах с една лодка. Разбира се, с треньор, но си е доста екстремно преживяване. Така обичам да живея, така поддържам и този дух – вечно да съм активна и вечно да ми се случва нещо. Дори, когато съм си в София, намирам време, поне два пъти седмично след работата в болницата, да отида на тенис на корт. През зимата пък обожавам да карам ски. Ходя и на театър, което е друг вид култура. От време на време обичам да ходя и по дискотеки, на бар.

-В такъв случай остана ли удовлетворена от преживяването си във „Фермата“?
-О, да, напълно. Получих всичко, което търсех. Откъснах се от стандартния си начин на живот, правих неща, които никога не съм правила. Когато отидох там и видях толкова млади хора, с толкова различни характери, с които трябваше да живея 24/7, това несъмнено е сериозен социален експеримент. Не знаех дали ще успея, дали ще ми бъде приятно с тях, а и на тях с мен. Убедена съм, че в техните глави винаги оставеше една мисъл, че аз съм по-възрастна от тях, че съм лекар, трябваше да престанат да ми говорят на „вие“, всичко това също е не по-малко предизвикателство. Нещо друго – още в началото на „Фермата“ спях на земята, само в един чувал. Кога преди ми се е случвало това? Никога! Нямаш възглавница и започваш със собствени дрехи да си оформяш такава. Нощите бяха студени, между 2, максимум 5 градуса и когато се сетихме, че можем да си топлим камъни в огнището, които след това слагахме в юрганите, стана супер. Нямаш модерните печки, котлони, удобства, които иначе приемаш вероятно за даденост, нито ток, топла вода. Реално се връщаш до начина, по който са живели хората преди 100 години и повече. Беше предизвикателство за мен да видя дали изобщо ще мога да живея в такива условия. Във „Фермата“ човек се учи да се радва на малките неща. Например, дори това, че си издоил успешно една крава или пък, че си посадил някакви семенца и след две-три седмици нещо се е появило. Радваш се, че си боядисал къщата и тя е станала хубава или пък, че си си ушил сам възглавничка. Всякакви дребни неща, на които в другия свят човек не обръща внимание. Важно е също да се приемаме такива, каквито сме, без да осъждаме и да поставяме определения на останалите.

-Нещо успя ли да те разочарова в останалите?
-От време на време се разочаровах от мисленето на някои мъже в моя отбор, които директно решиха, че съм по-различна, по-възрастна, съответно ще правя нещата по-бавно или по-некачествено. Подцениха ме, едва ли не. Разочарована съм и от Аксения, която докато бях във формата спасих от ратайство, подадох й ръка. И действително не виждах нищо лошо, нищо страшно в това, което се случваше в нашия отбор към нея, но нейното поведение беше много странно. Имам доста по-голям житейски опит и смятам, че не може един човек в рамките на ден да отиде от единия отбор в другия, и да се промени така драстично. Това означава, че или при нас е играла през цялото време, или обратното – при другия отбор. Не я осъждам, просто смятам, че не е правилно.

-Интересно ми е какво мислиш за ситуацията между Гечо и Валерия, след която той бе отстранен от формата?
Гечо си е Гечо. Той постоянно нещо обясняваше, мислеше, че всичко знае, че е най-опитния, караше се и с мъже, и с жени. Финци, например, също е опитен, но Гечо имаше по-различен, експанзивен подход. Но какво означава един човек да удари друг? И какво само да го потупа, примерно, по рамото, ако не прави нещо както трябва? За мен второто е нормална реакция. Въпросът тук е дали Валерия сама реши да го представи по този начин на продукцията или пък се повлия от приказките на женската част от техния отбор. И в двата случая продукцията нямаше как да реагира по друг начин. Андрей няколко пъти я попита била ли е ударена или не, а тя се чудеше как точно да отговори. Разбираш ли… ако аз бях на нейно място, щях веднага да отговоря. Ако мен ме беше побутнал Гечо по рамото така, със сигурност щях да му отвърна нещо, може би после щях да се скарам с него, да си разменим някакви думи, но в никакъв случай нямаше да стигна до такава драстична реакция. В случая не мисля, че беше някакъв съзнателен удар, а по-скоро нещо неволево, чисто инстинктивно. В крайна сметка беше опасно, защото става въпрос за оръжие, има си някакви правила и може всичко да се случи. Разочарована останах малко и от Чавдар. Няма как той да се обърне към мен с „момиченце“, при положение че е мъж на около 50. Думите му бяха насочени към мен и към Мирелка, което пък е още по-смешно, защото тя е младо момиче. Грозно беше! Какъвто и да е Чавдар, колкото и знания да има, уважавам го, но така не се прави. Нито ще му правя забележки, нито нищо, но той има три дъщери, има жена и нека си помисли, ако някой ден някой каже нещо по този начин за една от тях, как ще се почувства.

-Вероятно не само заради високия професионализъм, който имаш, но и заради точно този начин на мислене в реалния си живот си човек, на когото се доверяват, и са се доверявали, толкова много хора за най-специалния момент, какъвто е раждането на дете…
-Страшно съм отдадена на това, което правя, наистина. Всяка област от медицината е много отговорна, но специално гинекологията е може би най-специфична. Трябва да си дадеш сметка, че отговаряш реално за два живота. Хем да дадеш живот на едно малко човече, но да се погрижиш и за неговата майка. Правя го с голямо удовлетворение и искам да ти кажа, че дори и да са минали 25 години, откакто практикувам, винаги когато ходя на раждане, вътрешно го преживявам. Колкото и да си мислиш, че имайки рутина, нещата са по-лесни, защото знаеш кое как да направиш, толкова и другото усещане върви редом с това.

-Изродила си децата на много наши популярни личности, сред които са Димитър Рачков, Мария Илиева, Криско. А поддържате ли връзка през годините?
Толкова години са минали наистина, но до ден-днешен се чувам с всички тях, поддържаме връзка, да. Те изпращат и техни близки при мен. Уважението е огромно и взаимно. Винаги се обаждат на Бабин ден. Имам страшно много пациенти и с всички тях общувам по различен от типично лекарския начин. Обичам да навлизам в душата на всеки човек, за да усети той, че не съм просто лекар, а да вижда в мое лице и човек, и приятел.

-Ти си родена в Краков, Полша, но от 30 години живееш в България. Чувстваш ли я като втора родина?
-Аз съм стипендиант от Полша. Дойдох в България по една програма за обмен на студенти преди години. Много ми хареса държавата, но вече завършвах и трябваше да се върна обратно в Полша, когато срещнах едно момче. Влюбихме се и станахме гаджета. Аз обаче, трябваше да се върна в Полша, да специализирам. За една Коледа той дойде при мен, каза ми, че не желае повече да живее без мен и ми предложи да се оженим. Чудех се какво да направя, защото това постоянно да пътувам от Полша до България и обратно, не ми се струваше добър вариант. В крайна сметка се омъжих за него, седнахме и поговорихме. Най-лесно ми беше да кажа ела при мен, защото специализирам в Полша. Но за разлика от него, който не познава полския език и тамошната действителност, аз знам български, познавам много професори, медицински лица в България. Освен това той вече имаше работа в България, своя фирма, която не се знаеше, ако премести в Полша, как ще се развие, дали ще успее. И слагайки на кантара всичко това, приех варианта да се върна в България, но само при условие, че ще мога да специализирам акушерство и гинекология. Отидох в Медицинска академия, където имаше свободни места за чужденци, които могат да специализират в България. Явих се на конкурс и получих място. Така останах тук. Минаха години и някой път, да ти призная, направо имам чувството, че съм повече българка, отколкото полякиня. Разбира се, Полша винаги ще бъде в сърцето ми, там са родителите ми. Има голяма разлика в културата и манталитета на двете държави, а аз имам чувството, че се приспособих и към двете. Цялото ми семейство е в България. България ми е дала много, но мисля, че и аз с моята професия съм отвърнала със същото. И въпреки всичко чужденецът си остава чужденец. Има моменти, в които чувам разни коментари, които обаче май ги има навсякъде, не само тук. Не обръщам внимание, даже на моменти ми е интересно.
Интервю на Анелия ПОПОВА

Най-нови

Д-р Емилова страда по покойния си мъж

79-годишната диетоложка на звездите д-р Людмила Емилова не спира да тъжи по покойния си съпруг Димитър, който издъхна внезапно от инфаркт през...

Късметче на деня за 1 декември 2022 година: Какво ти е подготвила съдбата за днес

Късметче на деня за 1 декември 2022 година "Не питайте за повишение на вашата заплата, нова и по-вълнуваща работа...

Няма да опростят глоби за винетки в село до София: За 1 км жителите натрупали милиони

Националното толуправление няма намерение да опрости глоби за десетки милиони левове, които е наложило на жители на софийското село Пролеша.

Румен Радев: Оставянето на България извън Шенген не е в интерес на Европейския съюз

Оставянето на България извън Шенген не е в интерес на Европейския съюз. Това не допринася за общите усилия за...

Родители откриха отвлечената си преди 51 години дъщеря с ДНК тест

Семейство от тексаския град Форт Уърт откри отвлечената си преди 51 години дъщеря след ДНК тест, съобщи Би Би Си.

Още интересни публикации