За да дойде на нашето интервю, както ми е обещала, на Мира Добрева й се налага да се върне с ден по-рано от снимки в Гърция, да пътува през нощта след неколкочасов снимачен ден, при това ден с екстремни изживявания, и да спи само два часа и половина. На всичкото отгоре ще играе ангел. Умората, която усещам у нея, ме кара да говоря по-тихо, сякаш ми се ще да я приспя и да отнема от слабостта й, а не да й взема интервю, пише Мила Иванова в mila.bg. Налага се разговорът ни да прекъсне заради неприятна случка на мястото на снимките. Зная, че това е последното, което е нужно на Мира в този ден, но оставам странно спокойна. Минути след инцидента двете сме сами и заговаряме на съвсем други теми – лични неща като срещи, раздели, нейната сватба, наши близки емоции, любими хора, любов.
И внезапно уморената Мира я няма. Няма я и тъжната Мира. Няма ги огорчението, бързането, безсънието също е без значение. Виждам Мира такава, каквато я помня от първата ни среща преди точно 14 години. И Мира, която помня от деня на нейната сватба – трептяща и озарена. И макар тя да ми каза, че е спряла да мечтае, виждам в очите й, че това е нещо, на което не е способна. И макар тъгите и демоните да навестиха този разговор, когато си тръгвам, аз знам, че по-високо от тях кръжаха ангелите. А ние ги хванахме. От върха на НДК – там, където Витоша и покривите на София образуват цял град от ангели. Не сте ли ги виждали?
Припомняме ви един наш разговор с нея!
Още веднъж ти благодаря от сърце, че направи всички усилия заради нас!
Не се чувствай задължена, знам какво е. Вярвай ми, мина ми през ум да откажа, дори да ти намеря заместник. Извинявай за шаблона, но мисля, че професионалистите трябва да се справяме с всяка ситуация. Отговорните хора по-скоро. Най- лесно е да кажеш “не мога”.
Само от отговорност ли го правиш, или не се отказваш лесно? Имам чувството, че си мислиш, че можеш да поемеш много повече?
Напротив. Всички около мен ми казват, че мога много повече. Съзират в мен още възможности, които не употребявам правилно, а аз често си казвам: “Не мога, дотук съм.” Веднъж споделих на Жоро: “Вчера станах в 7, в 8.30 бях на снимки, до 1 снимахме, после писах текста, в 4 отидох на монтаж, до 7 монтирах, в 8 отидох да хапна, в 9 се върнах да домонтирам, в 10.30 започнах да поправям сценария за утрешното предаване и се прибрах в 2. След това станах в 6, за да отида на ефир. Наистина съм адски много уморена.” Жоро ми отговори така: “Трябва да достигнеш момент, в който вече да не изпитваш умора. Да работиш толкова много, че организмът ти да свикне и да не дава повече сигнал за натоварване.”
Защо?!
Точно това попитах и аз. И му казах: “Не, за мен животът е друго. Да, много работа, но и случки между работата, сценариите и безсънието.” И съм решила умишлено да забавя този ритъм – това положение не е добре за никого. А най-малко за децата. Да, днес дойдох, защото съм предимно отговорен човек. Да подведеш някого, не е човешко, затова дойдох, въпреки че снощи към 3 през нощта изглеждаше, че дори да искам, няма да успея.
Модерно семейство: Мира Добрева и Жоро Торнев си разрешиха изневерите
Какво ти липсва най-много? Заради децата ли ще забавиш темпото или за себе си?
Ще прозвучи грубичко, но в един момент не можеш да казваш непрекъснато: “заради децата, заради децата”. Заради себе си ще забавя темпото, защото не е нормално да не можеш да отидеш на кино. Защо трябва да не можеш да отидеш на кино?! Нали филмите се правят, за да се гледат от нормални хора?! Защо трябва да не искам да излизам вечер от умора?! Разбира се, че децата са важни! Чувството за вина е онази ръжда, която ме изяжда непрекъснато. Това е, от което искам да се избавя, а то налага и забавяне на темпото. Не толкова заради училище, защото на мен не ми се налага да уча с децата. Заради емоцията да бъдем заедно – това е незаменимо и не искам повече да се лишавам от него.
Преди време ми каза, че амбицията намалява с годините. Още ли чувстваш, че ти се изплъзва? Защото твоята история е като една приказка, която…
…която много хора поставят под съмнение. Все още казват: “На теб мъжът ти ти направи предаване само за да стоиш на екран.” Тези глупости, на които в един момент успяваш да спреш да отговаряш. Когато човек е в началото на кариерата си, се налага да бъде по-упорит и амбициозен. Тогава се доказваш. Ако се оставиш на течението, може и да потънеш. Успехът е и въпрос на характер, не само на талант и въз- можности. Човек трябва да има здрав характер. В моя случай трябваше да работя два пъти по-усърдно.
Защо? Защото си хубава ли?
Бяха поредица от фактори. БНТ нямаше тогава водещи от други телевизии, спомняш ли си? Аз бях първата, която те взеха от Нова телевизия. Няма начин да не е имало брожения. Беше труден период, а аз бях наистина много малка за всичко, което ми се случи. Трябваше да работя усилено, защото пред- разсъдъците може и да погубят човек. Тогава пуснах в сила това, което днес не ми се налага да показвам – амбиция и хъс. Слава Богу, благодарение на онзи опит сега ми е много по-лес- но. Вече името помага.
А няма ли нови предразсъдъци – за това например кой е твоят съпруг, как ти помага?
Има, как да няма?! Все говорят за някакви хора, които са ми помагали.
Явно изглеждаш беззащитна?
Да, като ангелче. Нека си признаем, че на неуспешните хора им е много по-лесно да оправдаят успехите на другите с трети хора, които са им помогнали. Няма как да ги съдиш. Те винаги се оплакват, че някой не им е помогнал, за да успеят, и на тях успешните хора винаги ще са им виновни, че самите те не са имали успех. Вече се научих на този урок. Разбира се, че и аз искам потупване по рамото и някой да каже: “Успяла си с труд и усърдие.” Амбиция не е лоша дума. Как иначе да успееш?! Да седиш отстрани, да си мишкуваш и да си казваш: “Аз съм много талантлив, само че ти си много прост, че не ме забелязваш!”
Дори да няма нужда да проявяваш хъс като в началото, амбицията не се ли проявява в друга форма – например като мечти за други неща?
За мечтите ти предлагам да говорим отделно, защото е много тъжна историята, която ще ти разкажа там, и не се гордея с нея. Ако ти призная, че нямам време за амбиция сега? Аз трябва днес да снимам, трябва да пренапиша един текст, трябва да свърша още толкова неща. Кога амбиция?! В кои минути да я побера?!
Усещам болка у теб, тъга…
Годините натрупват тъга, особено у хората, които разсъждават много. Вчера бях с едни словенци и ги слушах как говорят за своите сънародници, колко лоши неща разказват. На мен не ми се иска, ако кажа нещо сега, да звучи лошо. Вярвам, че ако усещаш някаква тъга, тя е само от умора. Икономическата ситуация прави всички ни малко по-тъжни, но пък е суперпречистващ процес. Аз много се радвам на тази криза. За мен тя е хапчето, което ще ни излекува от много неща. Вече не е модерно да плащаш огромни суми. Аз не искам да усещам претрупан живота си, нито гардероба си – имам пет блузи и пет рокли и това е всичко, което искам да имам. Става ми лошо, като влизам в мол. Тази криза отрезви нещата и според мен ще научи много млади хора, че не е нужно да се показваш, не е нужно да демонстрираш какво имаш, че ценното е в главата всъщност. Ценно е как говориш, как мислиш, с кого общуваш. Да, ценно е да караш хубава кола, но е по-ценно да знаеш какво работиш, за да караш хубава кола. Да, аз карам хубава кола, защото е ясно какво и колко работя. Ако някой завиди на колата ми или на това, което съм постигнала, пожелавам му само да мине по моя път и някой ден също да кара хубава кола. Само това му пожелавам, не му желая нищо лошо.
Сега всички ще си кажат: “Те са хора с възможности. Колко пък може да се е променил техният живот?!”
Промени се, при това драстично. Ние живеехме под наем в хубава къща в Драгалевци, но в един момент стана невъзможно. Беше хубаво в планината, сред природата. Макар че никога повече не бих си направила този експеримент, защото всеки ден да замърсяваш околната среда, пътувайки до центъра с две коли и харчейки толкова бензин, е кощунство. В момента ходя с метро на работа и смятам това за огромна привилегия.
Алекс Раева откровена до болка: Искам второ дете, дори страданието в любовта ни прави по-добри
По-мъдра си станала като че ли?
Може би. Аз имам една рубрика “Столетниците на България”. Обикалям страната и снимам възрастни хора над 100 години. Най-хубавите ми спомени са свързани именно с тях, защото никъде другаде не можеш да откриеш толкова мъдрост. Най-доброто интервю в моята кариера е с баба Бисера от Родопите – беше абсолютно магично състояние и на двете ни. На своите 103 години тя разсъждаваше толкова трезво и мило. От нея научих, че животът ми до края ще е тъжен. Да, че в крайна сметка животът е тъжно нещо. Тя ми каза, че животът е само работа и тормоз, а най-хубавото нещо са децата. Тя е имала пари, работила е много. Два пъти е била женена, но не е имала деца. Накрая е намерила мъж с четири деца, който бил вдовец. И тя казала: “Него ше зьома!” А те й викали: “Ама как ще го вземеш, той е с четири деца!” И тя им отвръщала: “Че я за децата го зимам! Я го не зимам за него!” И друго, на което ме научи баба Бисера. Питам я какво яде, за да доживее тези години, а тя ми вика: “Сичко ям, син, сичко. И месо ям, и пататник ям, сичко ям.” И аз: “А пийваш ли?” Тя вика: “Хич не обичам, ама се налага.”
Мира, не искаш ли да бориш тази тъга? Не искаш ли да не е тъжен животът докрай?
Тя не е страшна тъга. Даже не е тъга, а разсъдливост. А и не обичам престорената сладост на живота: “Ау, колко е сладко всичко! Ай, къв хубав тоалет, ау къде ще ходим днес да пием, да ядем? Кой е най-модерният ресторант? А пък какъв маникюр?!” Това не е моето. Има хора, които се смеят много и това ме радва. Завиждам им, хубаво ми е да съм заобиколена с такива хора, това ме зарежда.
Вярваш ли в ангелите?
Аз съм сигурна, че ги има, но още не съм се научила да разчитам знаците им. Моите ангели са спасявали децата ми. Лоринка беше на седем месеца и се движеше на проходилка. Миех стъклата вкъщи – те бяха от старите, двойни, които се отварят вертикално нагоре. Бях ги отворила, за да ги измия отвътре, и след това ги бях затворила, както съм преценила за добре. Лоринка щъкаше с проходилката, а аз бях в кухнята. Като на забавен каданс видях как пада първото стъкло върху нея, а след него пада и второто. Второто се натроши на сол, но първото остана цяло и предпази детето ми. Беше невероятно, че не се счупи. Другият случай беше, когато родих Жорко. Исках да родя естествено, не бяхме избирали дата. Една сутрин моят доктор Емил Гърчев ми се обади и ми каза: “Много те моля, искам да те видя днес.” Отговорих му: “Ама защо е нужно?! Днес е неделя, имаме планове.” Но той настоя, много настоя. Отидох и разбрахме, че детето е вързано с пъпната връв и се задушава. Буквално за три минути трябваше да го извадят. Докторът ми нямаше никаква идея защо е почувствал това силно желание да ме види. Каза ми: “Просто станах и си помислих: “Мира! Мира! Мира трябва да роди!” Разбираш ли, моят ангел го е събудил! Ставало е въпрос за часове.
Мислиш ли, че всичко се случва за добро и че всичко си има причина?
Не, има много лоши неща, които се случват незаслужено и на добрите, и на лошите хора. Колкото и шаблонно да звучи, лошото са нашите уроци. Онзи ден получих sms от много близък човек, който страшно ме нарани. Нямам никакво обяснение защо се случва това, освен за да науча поредния си урок, макар още да не ми е ясно какво точно имам да науча. Толкова ми омръзна да уча. Искам да помъдрея най-накрая! Толкова се радвам на хората, които не са имали толкова страдания и могат да се усмихват по-често от мен!
Как се разминаваш с дяволите?
Дяволът е и вътре в мен, как да се размина с него?! Аз се боря с него непрекъснато. Чувствам се много слаба понякога да се справям с дявола. Даже бих казала, че той не е само един. Но ме движи вечното верую, че доброто ще възтържествува над демоните ми. Особено през нощта те са толкова активни. Нощта е наситена с демони. Какво можеш да измислиш през нощта, какви закани можеш само да отправиш! Дяволът е в мен и не искам да се правя на ангел.
Кой ти подостря белите криле?
Другите ангели до мен – децата, Жоро. Жоро е моят ангел-спасител. Казвала съм го и друг път. Той ме е взел не сама. Той ни е взел с Лори и ни е приел като едно цяло, отгледал ни е, възпитал ни е да бъдем семейство, защото е много трудно да имаш семейство. Другите дяволи извън мен ме съкрушават всеки ден.
Не ги ли бориш с мечти?
Моята голяма вина е, че аз вече не мечтая. Това е най-голямото престъпление, което извършвам срещу себе си. Но не го усещам, не мога да мечтая.
Може би просто си постигнала мечтите си?
Не, далеч не съм постигнала мечтите, които имах, когато мечтаех. Но сигурно съм в такъв етап. Ние живеем в много малко жилище. То е толкова малко, че е чак неестествено. Но аз не мечтая за по-голямо. Това е абсурд, но не мечтая. Толкова си харесвам старата кола, че не мечтая за по-нова. Явно ми е хубаво тук и сега, явно осъзнавам колко много мечти съм си сбъднала и е дошъл моментът, в който аз да сбъдвам мечти на други хора. Изпитвам огромно удоволствие от това. В средата на живота си съм, да се надяваме. Искам да е далече времето, в което като баба Бисера ще кажа: “Умира ми се вече, тежат ми годините.” На мен ми е хубаво да живея. Но единственото удовлетворение, което изпитвам, е помагайки на другите, сбъдвайки техните мечти.
Значи все пак мечтаеш?
Да, може би това е мечта. Да се чувстваш значим. Но не защото ти взимат интервюта и те показват по телевизията, а защото сбъдваш мечти. Страх ме е да мисля. Несигурно е – виж какво става в България, в целия свят. В нова ера сме, но много малко хора прескочихме в тази нова ера. Все още низките страсти са твърде големи, властват пошлостта, лицемерието, задкулисието. На тази възраст прозираш други истини от живота и спираш да си толкова романтичен мечтател. По-скоро започваш да виждаш истината. Но както се справям с дяволите си, така ще се справя със страховете си. Ще ти призная сега, след като току-що направихме фотосесия на върха на НДК, че мен ме е много страх от високото. Ужасно ме е страх и от вода, но вчера се гмурках. На този етап от живота си искам да преодолявам себе си.