Естрадната прима Богдана Карадочева за пореден път стана жертва на тежка и нагла измама. След като личната й банкерка я обра и й задигна голяма сума пари, а после й се наложи да води и дело за собственост на хотел по морето, изпълнителката стана и жертва на кибер измамници.
Изпълнителката първо преживя тежко обира, а после стигна и до съд, когато разбра, че името й не фигурира в докуметите за морския хотел, в който толкова е инвестирала. В момента обаче естрадната прима търси помощ от ГДБОП и е подала сигнал срещу банда злоупотребила с името й.
„В интернет се завъртя реклама на лекарство за гъбички, на която аз бях представена едва ли не като рекламно лице. Имаше и публикувано интервю с мен, че едва ли не съм била на смъртно легло, но съм оздравяла с въпросния „лек”. А нито съм разговаряла с въпросните, нито някога през живота си съм страдала от гъбички на ръцете и краката”, споделя певицата, пише „Телеграф“. „Не можах да подмина това безобразие и отидох в ГДБОП.
Менте рекламата беше свалена от електронната мрежа, но извършителите на престъплението още се издирват”, разкрива изпълнителката.
„Безнадежден случай”, оплака се Богдана, но се надява на справедливост и то в най-скоро време.
Самата Карадочева е скептична, че ще стане ясно кои са лицата, злоупотребили с името й. Но този път ще търси справедливостта до край. Омръзнало й е да е беззащитна жертва, която да не си търси правата и да се остави да в ръцете на измамниците.
Стефан Димитров, композитор: Велко Кънев ми разреши да го заместя в НЛО
Композиторът Стефан Димитров е един от хората, на които дължим всичко, що се отнася до българската естрада. Неговата музика звучи, когато се влюбваме, когато разлюбваме, когато ни липсва приятел, когато миналото ни връхлита в малките часове, когато с ирония и хумор борим сивата действителност. Роден е на 28 май 1949 г. в София и освен композитор е още продуцент, автор, певец, бохем и човек на думата си. С Богдана Карадочева са една от емблематичните артистични (и софийски) двойки. Хитовете, които Стефан Димитров създава, са актуални вече десетилетия наред и няма изглед това да се промени – „По първи петли“, „Дано“, „Нека да е лято“, „И замирисва на море“, „Сбогом, моя любов“. Създава почти всички песни за трио „НЛО“. Заемал е директорски позиции в БНТ, Нова телевизия, БНР, членувал е в СЕМ. Музикантът даде интервю за вестник България днес.
Наскоро празнувахте рожден ден. Открихте ли нещо ново за себе си през последната година?
За тези години се познавам доста добре. Една такава годишнина, аз не я крия – навърших 71, те прави по философ. Гледаш по-философски на нещата, които си направил и които не си направил. Обзе ме философска вълна. Имах една песен на юбилейния концерт миналата година, „Мъжът на 70“. Тя започва много готино – „Седемдесет, достойна мъжка възраст! Достигне ли я, всеки мъж е бог!“.
Къде е Стефан Димитров по първи петли?
Вкъщи. Не мога да кажа, че съм станал режимен човек, който си ляга в 21 ч., но мина бурното време. Е, и сега се случва да седим до зазоряване, но по-рядко. С Васил Найденов и Богдана например правим песен и увличайки се в работата, понякога се случва да седим до 5 ч. сутринта. Времето рязко минава, неусетно. Това са най-зареждащите моменти – в творческия процес времето не се усеща.
Ако в парламента до всяко добро същество застане поне още едно, колко политици прави това?
Двама! Ще стане чудо. Парламентът се държи доста странно, но винаги се е държал така. Хората влизат с едни намерения, вътре се променят и излизат съвсем други. Изглежда, че има някаква магия в това да станеш депутат. Явно се забравя това, което те прави добър човек. Никога не бих станал депутат. Сигурен съм, че много често депутатите гласуват по линия на партийната принадлежност, а иначе мислят друго. Според мен това не е добре. Но затова пък има избори и идва време хората да помислят – какво избират, кого избират, с какво се е доказал кандидатът, дали е добър човек, дали е компетентен.
Предлагали ли са ви да влезе в политиката?
Преди 15-20 години ми предлагаха да се кандидатирам за вицепрезидент, но аз категорично отказах. Не съжалявам за това решение.
Безнадежден случай на фатална нежност ли е любовта в новия век, или цинизмът измести романтиката?
Не само цинизмът я измести. Романтиката се измести от консуматорството, от идеята, че на всяка цена трябва да имаш всичко. Ето например, вечерта се случва да угасне токът. Първо настава тишина, после търсиш с какво да запалиш свещ. Като светнат две-три свещички, става ясно, че е достатъчна тази светлина. Тихо е, започваш да мислиш по-други неща. Изведнъж сякаш слагаш спирачка на всичко и си казваш: „Ами може би то и така може!“. Романтиката, за съжаление, в този век е малко настрани.
Какво друго остана встрани през този век?
Парите за култура не стигат и са последното перо в бюджета. А би трябвало да е първото. Миналия месец имахме срещи с колеги от гилдията да се пуска повече българска музика в радио- и тв ефира. Проектозаконът не мина. С приятели коментираме, че в България може да пътуваш 10 часа с колата и да не чуеш нито една българска песен по радиото. Това е абсурдно. Влезеш ли в Гърция и пуснеш ли радиото, веднага разбираш, че си в Гърция. Както и в Сърбия, Франция, Испания. Пътували сме с Богдана от София до Бургас и обратно за един ден – по „Хоризонт“ не чухме нито една българска песен. Нито една! Лишавайки се от култура, постепенно се лишаваме и от собствената си идентичност.
В полумрака на кой спомен най-често се оглеждате?
Много спомени имам. Много приятели, които си отидоха. „В полумрака на спомена“ е всичките приятели, с които са минали годините. Когато си отиде някой приятел, когото си обичал, остава огромна дупка. Човек губи много, но поне споменът остава.
Когато някой спомене името на Велко Кънев, каква представа изниква у вас?
Велко е един от приятелите, които си отидоха и не може да бъде забравен. Преди 10 години, когато правих юбилейния концерт по случай 60-годишнината, се обадих на Велко. Той, горкият, беше вече в болница, едва говореше. Поканих го да изпеем „Ех, Канада“ и той се засмя – колкото можеше, разбира се – и ми каза: „Аз съм тук, в Германия, в една болница. Не знам дали ще мога да дойда“. Попитах го мога ли да играя Велко Кънев в НЛО. Той ми отвърна: „Разбира се! Не само на концерта, но и ако искаш, може в Народния театър да играеш Велко Кънев!“. Това ни бяха последните закачки… Велко бе един много специален човек, огромен актьор и много добър приятел. За съжаление, него го няма, няма го и Чочо. И не само.
Какво има там, след края на света?
След края на света може би има друг свят – не може да няма. Но дано не е дошъл краят на този свят, на нашия. Мисля, че ще остане едно наум на хората след тази пандемия по отношение на физическите контакти. Ще има определена дистанция. Иначе песента от филма „След края на света“ и като цяло музиката от филма на проф. Ничев беше номинирана за наградите „Филипс“. Това е музикалният „Оскар“. От огромен брой филми международно жури с председател маестро Енио Мориконе избра три филма за финала, сред които и „След краят на света“. Тогава с проф. Ничев си облякохме смокингите и отидохме във Варшава, където обявиха победителя – ние бяхме в челната тройка. В нашата държава тези неща почти никой не ги знае.
Но и в Италия ви почитат.
Миналата година ме направиха почетен гражданин на град Матера. Пред италианските телевизии разказах за номинацията на „След края на света“ от Енио Мориконе. Когато му споменах името, всички италианци станаха прави, аплодираха. Това е Италия.
Кое е лятото във вашия живот, за което казвате „Нека да е лято!“
Това е послание за всичко онова, към което трябва да се стреми човечеството. Общо взето, е антивоенна песен. За мен в лириките на Миряна Башева е заложено да има мир, човечност, толерантност – тогава лятото наистина е лято. Поне така сме си го мислели навремето. Ако изкуството не те прави по-добър, не те облагородява, няма смисъл да се прави.
Коя черта в характера на българина много видимо остаря?
Едно време ни казваха, че българинът е много работлив, гостоприемен и т.н. Част от тези характеристики като че ли са запазени. Може би демокрацията накара хората веднага да правят материални сравнения помежду си. „Ти защо имаш мерцедес, а аз нямам?“ Така излезе една нова черта – завистта. Българинът по принцип е любознателен и ако има възможност, пътува по света. Когато е в чужбина, загубва част от лошите си навици, които проявява тук. Защо? Защото си казва, че там има дисциплина. Когато се върне, изведнъж го забравя и започва да хвърля, да мърси, да прави скандали и да кара с 240 километра в час.
На чий плаж и чие море миризмата е най-хубава?
Би трябвало да е тук, но уви – не. Едно време в Испания бяха построили страшни неща по морето – огромни хотели, пълно безумие. Не се напълниха с туристи, опитваха се да ги продадат, не успяха. После ги събориха и разчистиха, върнаха природата. Мисля, че и у нас ще се стигне до това. Между другото – ето, за този голям хотел, който строят на Алепу, уж като подпорна стена, аз така и не разбрах – кой е собственикът? Всичко останало се казва, не и кой е собственикът. Каква е тази тайнственост? Като с виновниците за автомобилните катастрофи – дрогирани, пияни… Защо ги крият? Защо не ги видим? Винаги са с яке или качулка.
Кое е любимото ви място в София – и тъмна, и прашна, и мръсна, и страшна?
Ей го тук – пресечката на „Витошка“ и „Парчевич“. Аз съм роден на „Витошка“, 70 години се въртя из този квартал. София става доста добър град, неузнаваема е, всичко е много различно. То, така или иначе, и животът е много различен.
Колко често човек трябва да повтаря „Всичко ми е наред“, дори и нищо да не му е наред?
Всеки ден! Събуждайки се сутрин, човек трябва да казва – „Днес е прекрасен ден, днес грее слънце или пък вали дъжд, но Господ ми е подарил още един ден. Всичко ми е наред!“. Тази мантра трябва да се повтаря. Да, всеки човек прави грешки, има лоши моменти, но в края на краищата се е събудил, денят е прекрасен – какво по-хубаво от това?!