Скритият дневен ред, който цели президента Радев, е очевиден и за незрящите, пише във фейсбук политологът Огнян Минчев в коментар, който цитира статията на Валери Найденов в „24 часа“ „Ако протестът имаше търговски нюх, а Радев се бе престорил на умряла лисица…“
Ето какво пише Огнян Минчев:
„Сравнението между Радев и де Гол е интересно хрумване без никакво отношение към действителността. Основен аргумент на противниците на служебно правителство е обстоятелството, че Радев продължава да се държи като човек, който не разбира в каква позиция е попаднал. Той объркано мълчеше в продължение на години, докато Бойко Борисов на практика го газеше безскрупулно и дори безпричинно. Това роди естествен гняв у президента. А гневът е лош съветник. Особено в политиката.
Аз съм сред хората, които нямат нищо против президента Радев като личност, но които не могат да поемат риска като граждани да поставят цялата власт в държавата в ръцете на човек, който веднага ще я изпусне в услуга на собственото си задкулисие. Чиято дълбочина – на задкулисието – не е особено добре дефинирана. Да, имаше служебно правителство на Радев в началото на мандата му. При което никой не можеше да посмее и да мисли за скрит дневен ред на тримесечния преход. Днес този скрит дневен ред е очевиден и за незрящите.
Част от лидерите на този протест се държат като улични хулигани и причината за това не е липса на възпитание или трудно сдържани емоции. Причината е поръчката, която са получили – и то от хора, за които възпитаното държание е нещо напълно чуждо и непознато.
В този контекст лидерите на ДБ се държат относително най-сдържано и нормално. За съжаление, само лидерите. В качеството си на политически наблюдател и блогър – включително на страниците на ФБ – съм свидетел и адресат на лавина от обиди, подигравки, откровена омраза и нетърпимост от страна на много голям брой привърженици – може би и активисти на ДБ.
За тях е непоносим фактът, че имам различна позиция от тяхната. Толкова непоносим, че не са в състояние дори да забележат, че заедно с други колеги и приятели също подкрепяме исканията на протеста за оставки, за реформа на институциите, за ефективна антикорупционна политика. Но не подкрепяме тяхната панацея – „служебно правителство“, не подкрепяме катуните по кръстовищата, не подкрепяме глупостите като хвърляне на яйца, домати, вмирисана риба и т.н.
За сметка на това подкрепяме смислени цели за натиск, които да започнат промяната в институциите веднага. Заслепената от нарцисизъм и омраза протестърска общност не прави тези свръхделикатни разлики – за нея ние сме „гербери“.
Някои от „радикалните протестъри“ стигат дотам да обвиняват, че сме „платени“ от ГЕРБ. Това е особено вълнуващо предвид факта, че с колегите ми десетилетия наред работим за тях – и в качеството им на СДС, и в следващи качества – напълно безплатно. Този манталитет – който не е 100 на 100 с нас е против нас – е обяснението и присъдата за циркулиране около 4-те процента, докато други партии и техните лидери, осмивани за това, че са неуки, прости и т.н. правят политика на двуцифрени нива на подкрепа.
Колегата Николай Василев преди няколко дни справедливо забеляза, че ГЕРБ е това, което българското общество произведе в резултат на 30 години еволюция след комунизма. Отговорността за ГЕРБ е както на тези, които я създадоха и я крепят на власт, така и на тези, които са против тази партия, ненавиждат я и я презират по гореописания начин. Протестите не могат да бъдат по-ефективни от степента на интелектуална и морална ефективност на тези, които ги съставляват.
За съжаление, дори и да успеят, протестите ще доведат до политическа промяна, натоварена с всички дефицити на политическа и гражданска идентичност, споделяна от вдъхновителите им и на участниците в тях.
„Защо само приказваш, защо не отидеш да помагаш“, назидават ни хора, които някъде са чули, че всеки трябва сам да си запретне ръкавите. Моята работа е да помагам с това, което мога и което върша – според професията си и възможностите си. Върша го, въпреки, че мога да си закача един плакат с нарисувани нови петолъчки и да пропагандирам на висок глас синевата на дъгата. Но не ми се удава – съжалявам! И на другите ми колеги, с които имаме сходни позиции в днешния ден явно не им се удава – затова търпят, но не мълчат. Което е достойна позиция.
Революционните времена поляризират и горят мостовете между враждуващите страни. Само че да се нарича случващото се в България „революция“ е претенциозно и силно преувеличено. Революцията – пази Боже – не се измерва в килограми хвърлени домати и яйца. Тя се измерва с дъбочината на сеизмичен катаклизъм, разтърсващ цялото общество и водещ до невъзможност за съхранение на статуквото. У нас, за съжаление статуквото върви към съхранение – може би с нови лица, може би в модус на нарастващ хаос, може би през криза и изпитание – но не го виждам застрашено. За което и Валери Найденов пише в текста по-долу…“