Незабравимият Джоко Росич е един от най-обичаните актьори. Роден е на 29 февруари 1932 г. в бившата република Югославия, но от 1951 г. живее в България. Майка му е българка, а баща му сърбин.
Завършва икономика и школа по радиожурналистика, след което работи 17 години като журналист в БНР. Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Понякога е наричан „легендарният каубой“. Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа степен. Джоко Росич е любител и колекционер на оръжия, най-вече ножове. Джоко Росич – актьорът с най-запомнящ се дрезгав глас, участва в над 110 филма.
Едни от най-известните филми в които е участвал, са „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“ и „Време разделно“.
С него се разделихме на 21 февруари 2014 г., но той ни завеща толкова много мъдрости и истини за живота, че те ще останат за поколенията. Ето някои от тях:
„За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: Браво, страшен си!.“
„Човек трябва да бъде отворен и готин и да приеме добрите неща от хората, с които е живял и продължава да живее.“
„Но така е с човека. Той никога не пораства. Само остарява. И цял живот гони своите детски желания, своите детски комплекси, своите детски любови …”
„На този свят няма сила, която да спре майка, защитаваща децата си, и млад мъж, бранещ любовта си.“
„Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.“
„Не сте ли забелязали, че когато някъде се решава някакъв въпрос – има една типична приказка: „Трябва да се…“, а никой не казва това кой, с какви средства и кога трябва да направи това нещо.“
„Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат: „Ще ходя в Германия или Швеция“, питам: „Що?“. Отговарят: „Щото там е хубаво“. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече: „Дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво“.“
„Не мога да вдигна пушка да убия животно. Какво ми е виновно то. Аз съм дълбоко убеден, че авджилъкът е избиване на комплекси и това е страшно в съвременния свят. Някога, когато ловът е бил средство за прехрана, е имал друг смисъл. Тогава животното е имало своя шанс. Сега вече то няма никакъв шанс при тези съвременни оръжия. Представете си една ловна дружинка от 25 души, която тръгва по едно поле. Появява се един мил заек и тогава се вдигат 25 цеви, които бълват огън, докато горкият заек не се разпадне на парчета. Това е убийство, това не е лов.”
„Не приемам реплики от рода: „По-рано имаше големи актьори, сега няма.” Как да няма! Винаги е имало и ще има! Българското кино го е имало, има го и ще го има! Никога няма да умре!” В това вярваше Джоко Росич.
„Защо трябваше зверски да се бомбардира една Сърбия, да се събарят мостове, да се унищожават стопански предприятия, за да се свали един режим, който и без това отиваше към падане. Защо трябваше да се съсипе тази страна? По време на тези бомбардировки няма нито един загинал войник. Загинаха само цивилни. Много е лесно да натискаш някакви копчета, да пускаш някакви ракети, да бомбардираш със самолети и да се кефиш. Защо не влязоха с жива сила? Защото щеше да стане тясно”, каза преди години актьорът пред наш репортер. И продължи: „Не мога да не съм пристрастен, защото съм роден в Сърбия. Баща ми е загинал във Втората световна война, бранейки Сърбия. Чичо ми също е загинал в тази война, бранейки Сърбия. Другият ми чичо пет години е бил в немски плен. На мен ни ме е все едно”.