Борислав Цеков е роден през 1972 г. в София. Юрист – доктор по конституционно право в Института за държавата и правото при Българската академия на науките. Основател на Института за модерна политика. Депутат от НДСВ в 39-ото народно събрание, главен секретар на първия омбудсман Гиньо Ганев, за кратко член на правния съвет на президента Радев. В момента е изпълнителен директор на „Пакстън Рисърч“ АД – едноличен собственик на „Галъп Интернешънъл Болкан“ ЕАД. Борислав Цеков даде интервю за вестник "Филтър".
Господин Цеков, първо да ви попитам по най-актуалната за света тема: какви са резултатите от срещата Тръмп-Путин?
Резултатът е в рамките на очакваното при настоящето ниво на натиск над Русия от страна на САЩ, а то е далеч от максимума, който американската държава може да окаже. Затова и Русия, макар и принудена да пристъпи към разговори, не е готова да се откаже напълно от своите агресивни и империалистически цели. В този контекст срещата в Аляска не е нищо повече от необходима стъпка за поставяне на всички страни в режим на преговори с цел прекратяване на руската агресия срещу Украйна. Важно е също, че президентът Тръмп се убеди в пряк диалог с режима в Кремъл, че там нямат намерение да се откажат от своите завоевателни цели. Иначе ще ви дам един реалистичен прочит защо срещата се състоя именно в Аляска, а не другаде, защото и по този въпрос се чуха всевъзможни импровизации как едва ли не това било „победа за Путин“, понеже някога Аляска е била руска. Тъкмо обратното, изборът на Аляска освен логистичните си предимства носи и ясно послание за резигнацията на Русия. Първо, такива срещи се правят на неутрален терен, а тук Путин дойде на крака при Тръмп. Второто обаче е по-важно – Аляска е символ на историческата слабост на Русия, защото руските колонии са продадени на САЩ не от находчивост, а поради бедност. И въпреки това Путин беше принуден да дойде на тази територия на историческото унижение на Русия.
Основната тема е за войната в Украйна, но украинският президент Зеленски не беше поканен. Какъв сигнал е това? Преброени ли са дните му според вас, появиха се подобни спекулации?
Ако се поставим в обувките на Тръмп и неговата администрация, това е съвсем логичен подход – разговарят суперсилите. Едва след тях идва времето на второстепенните фактори на международната арена. Днешен Вашингтон разглежда Европа именно по този начин. Що се отнася до президента Зеленски – неговото бъдеще не зависи нито от Вашингтон, нито от Москва, а от волята на украинския народ да продължи да защитава родината си и да се бори за нейните интереси.
Териториални въпроси, засягащи Украйна, ще бъдат договаряни само от украинския президент, казва Еманюел Макрон, а генералният секретар на НАТО Марк Рюте смята, че не може да се ограничава присъствието на Алианса на източния фланг. Това ли са базисните условия за мира?
В момента витаят всякакви слухове, недомлъвки, спекулации и откровени измишльотини по въпроса какви констатации, изводи и общи разбирания са споделени на срещата в Анкоридж, Аляска. Не бих искал да влизам в този хор. Привърженик съм на сериозния подход – да изчакаме фактите и тяхното официално потвърждение, за да ги анализираме коректно, а не да градим димни завеси или псевдосензации. Що се отнася до териториалния въпрос – нищо не може да се случи без съгласието на първо място на Украйна, а на следващо – на Европейския съюз. Това е ясно и за президента Тръмп. Неслучайно той лично изрази позиция в такава посока. И тази позиция няма нищо общо с елементарните анти-Тръмп злословия, с които разни слугинчета на комунистическия режим в България, пребоядисали се след 1989 г., за да слугуват отново на чужди интереси, интригантстват по телевизионните студиа – че едва ли не президентът на САЩ бил бягал от отговорност. Пълни глупости. Тръмп се придържа към реалностите, а те диктуват ролята на самата Украйна и на ЕС.
Доста тежки бяха териториалните претенции на Москва, представени по време на преговорите между руската и украинската делегация в Истанбул, ставаше дума за цели 4 области. От днешна гледна точка какви компромиси може да направи Москва и какви – Киев?
Това е най-тежкият въпрос. За съжаление, този въпрос не се решава с пожелателно мислене или с емоции, а само и единствено с реална и брутална сила на бойното поле, на икономическия и на дипломатическия фронт. Затова е от изключително значение какво ще решат САЩ и ЕС заедно и поотделно за помощта за Украйна и за въвеждането на наистина смазващи санкции срещу контрагентите на руския нефт и газ, за да бъде обезсилена агресивната машина на Русия. Кремъл разбира само от сила, там отсъстват демократични принципи и ценности, защото властва самодържавие и великоруски империализъм. Не помните ли как Кремъл обяви, че само „луди хора без морал“ можели да твърдят, че Русия ще нападне Украйна, а няколко дни след това започна руската агресия.
Часове преди срещата руските военни сили засилиха атаките си. Това не изглежда като желание за мир. А според вас?
Русия не желае мир. Това противоречи на държавната доктрина на Путин, която е империалистическа и цели ново подчинение на бившите съветски републики и руска сфера на влияние в Източна Европа. Русия се принуждава да прави някои неохотни стъпки към преговори заради своята слабост. А нейната слабост беше доказана на бойното поле – за три години не успя нито да покори Украйна, нито да завземе украинските територии, които скандално обяви за „руски“. Дотолкова се оказаха стъписани от мощния отпор на героичния украински народ, че се принудиха да търсят военна помощ от Северна Корея и Иран, и т.н. Мисля, че президентът Тръмп имаше надежда, че разумът и реализмът ще се завърнат в Кремъл, но след Аляска тази надежда избледнява на фона на грубата реалност. Прочее, тези неща са ясни и видими в историята и неслучайно в нашата част на света нямаме такива надежди, но от Америка светът понякога изглежда по-различно.
Но срещата не е само за войната в Украйна – смятате ли, че ще има промяна във връзките между САЩ и Русия?
Президентът Тръмп има искрено желание ситуацията в света и в Европа, както и спрямо Русия да се нормализира в бъдеще и на преден план да излезе икономиката, бизнесът, развитието, съвместните проекти. Но като че ли останалите геополитически фактори не са узрели за това все още.
Враждата между президента Радев и правителството ескалира посред горещото лято. Какво я провокира?
Системните опити на Румен Радев и ретроградната кохорта около него да торпилират европейския път и парламентарната демокрация в България. Радев страда от типичен бонапартистки синдром – иска власт дори когато тя не му се полага. Не е случайно, че никъде в демократичния свят в нормални времена висши военни не са допускани да прескачат от армията към върха държавата като президенти или премиери. Няма такива случаи. Това е изяснено в конституционната и политическата теория. Участието на висши военни се допуска само в следвоенни периоди, когато авторитетна военновременна фигура от ранга на Де Гол или Айзенхауер следва да извърши прехода към нормалното функциониране на държавата и обществото. Но в нормални времена това е немислимо в една демокрация. Защото висшите военни си тежат на мястото, но когато ги поставиш на върха на държавата, показват своите професионални изкривявания. Цялата им кариера е преминала в командно-административни условия. Те са свикнали да изпълняват и да издават заповеди. Така е в армията. Но в демократичното управление трябва да се гради съгласие, да се съчетават и балансират интереси, да се води непрестанен диалог. А това изисква коренно различни умения, манталитет и култура. Към това се прибавя и известен нарцисизъм, който се поражда от уважението на хората към униформата и пагона. Такъв „коктейл“ не сработва в демократични условия и създава конфликти и проблеми с непрекъснати аспирации да командва и да властва, което дестабилизира държавата и ерозира демокрацията. Радев е живият пример за тези закономерности.
Премиерът Росен Желязков говори за „парализиране“ на баланса на институциите. Защо точно сега, до края на мандата на държавния глава има още доста време?
Очевидна е тази парализа. Очевиден е и нейният генератор – Румен Радев и неговата кохорта. Тези хора се провалиха с два напълно безполезни за България президентски мандата, след които няма да има какво да се запише в учебниците по история. Но властта е техен патологичен нагон.
В профила си във Фейсбук публикувахте позиция, според която парламентът може да ореже правомощията на президента. Какво налага толкова крути мерки и как на практика може да стане това?
По отношение на назначенията президентът има две групи правомощия. Едните са конституционни – назначаването на посланици, на конституционни съдии. Другите са му предоставени от Народното събрание със закон на основание чл. 98, т. 7 от Конституцията. Парламентът може да направи това по своя дискреционна преценка, основана на законодателната целесъобразност. През годините Народното събрание правилно е преценило и заложило в различни закони, че президентът с неговия конституционен статус на неутрална и арбитражна власт, има място при назначаването на главен секретар на МВР, на ръководителите на служби за сигурност, на квоти в СЕМ, КЗД и др. Тоест, там, където има нужда от повече политическа неутралност и дистанция от партиите. Всички президенти преди Румен Радев стриктно се придържаха към статуса на неутрална и арбитражна власт. Но през втория си мандат Радев излезе от него и се превърна в квазипартия, която воюва с легитимните парламентарни партии, с излъчените от парламента правителства и с парламентарната демокрация, като конституционно установена система на управление. Поради това Народното събрание е в правото си да оттегли законовите правомощия, които е предоставило през годините на държавния глава. Това е част от баланса и противовесите, които Конституцията предвижда за случаи, когато висша институция се стреми към власт, която не й е отредена нито от народа, нито Основния закон. Призовавам ги да го сторят. При следващ президент, който спазва Конституцията, те могат да бъдат възстановени.
Каква политическа есен очаквате? Има ли симптоми за предсрочни избори, кой и какво може да ги предизвика?
За да има предсрочни избори, трябва правителството да се провали, а правителственото мнозинство да се разпадне. Хипотетично това би могло да стане било под напора на вътрешни противоречия, било под натиска на някаква сериозна политическа алтернатива. Нито едното, нито другото е налице. За България е добре този парламент да изпълни своя четиригодишен мандат. След повече от четири години безвремие и упадък е време управлението в България отново да заработи адекватно.
1301
