От песента “Арлекино”, заради която преди 45 години буквално целият Съветски съюз се беше залепил за екраните на черно-белите си телевизори с прекъсващ сигнал и тенекиен звук, защото по онова време и по всичките две програми на Гостелерадио нямаше какво друго да се гледа, стартира кариерата на една велика и неподражаема певица.
Тогава – на 7 юни 1975 г., съветските другари предаваха от българския курорт Слънчев бряг връчването на голямата награда “Златният Орфей” от едноименния фестивал за естрадна песен на представителката на СССР Ала Пугачова, припомня „24 часа“. Ако преди въпросното предаване някой може и да е чувал за нея, макар че повечето изобщо не знаеха коя е тя, на 8 юни тя се събужда не просто като известна певица, а като най-популярната изпълнителка за 1/6 от световната суша и “нашата Пугачиха”. За да остане такава и до ден-днешен.
Но всъщност този триумф, а следователно и стартът на блестящата кариера на Ала Борисовна можеше да не се състои – тя просто попада на онова издание малко по втория начин, през задния вход.
Членът на международното жури тогава, е известният съветски музикант и композитор Константин Орбелян, успява да се пребори и да наложи своето протеже Георгий Минасян, солист от естрадния джазов оркестър на Арменската ССР, на който самият той е бил художествен ръководител.
Но завистници докладват пред “отговорните инстанции” за уж “нетрадиционната ориентация” на певеца и ужасените соцчиновници в паниката си “да не се изложим пред чужденците” спират участието му в конкурса. Все пак великата и могъща първа в света работническо-селска държава не може да бъде представяна на международната сцена от такъв субект на “морално разложение”. Всъщност тогава еднополовата любов според съветския наказателен кодекс е углавно престъпление, а за съвременните евровизии и разни звезди като Верка Сердючка и Кончита Вурст бяха нещо не само немислимо, но и невъобразимо.
И тогава от ситуацията чевръсто се възползва Павел Слободкин, авторитетно име в съветската естрада и ръководител на един от водещите ВИА (вокално-инструментален ансамбъл) – “Веселые ребята” (“Веселите момчета”). Именно там като солистка току-що е постъпила начинаещата, но много амбициозна певица Пугачова.
Та подразбрала за екшъна в Министерството на културата, младата Ала Борисовна, както твърдят легендите, вади душата на Слободкин, че трябва да замине за Слънчев бряг, каквото и да стане. И той включва на пълна мощност цялото си налично влияние.
Първо, изкопават отнякъде отдавнашната – вече в тийнейджърска възраст (за първи път е изпълнена през 1960 г.), авторска песен на Емил Димитров “Арлекин”. След това поетът Борис Баркас пише нов текст, а самият Слободкин прави съвременен аранжимент.
Именно това трябва да е хитът на съветската участничка, защото в конкурсната програма, която трае три дни, Пугачова пее още две песни – “Я вновь хочу увидеть Ленинград” (“Искам отново да видя Ленинград”) и “Ты снишься мне” (“Сънувам те”).
Заради благозвучие сменят в по-голямата част от текста мъжкия род на лирическия герой на среден, като се твърди, че това направила самата Пугачова. Но и самата тя се обърква и при първото изпълнение изпява “Арлекин я видимо плохой” вместо “Арлекин я видно неплохой”. Притеснява се, разбира се, но смисълът не се сменя особено, защото, както се пее в песента “сълзите ми никой не ги вижда”… Все пак на галаконцерта вече като носителка на голямата награда изпява всичко правилно.
Между другото, част от съветската делегация на въпросното издание на “Златният Орфей” е друга легенда на съветската естрада – Лев Лешченко, изпълнител на “День победы” и любимец на партийното и държавното ръководство на СССР.
Години по-късно той си спомня пред в. “Московский комсомолец”, че конкурсът е бил достатъчно представителен – участниците не били само от соцлагера, а имало англичани, американци, даже и бразилци, общо 43-ма души.
“Беше истински международен фестивал, много качествен, с оркестър, с изпълнения на живо.
Пращахме предварително партитурите си, после репетирахме. Имаше два оркестъра – на композиторите Тончо Русев и Иван Маринов. Между другото, след години Филип Киркоров пееше техни песни, той си е българин по рождение”, спомня си Лешченко.
И продължава: “Понеже аз не бях за първи път на “Орфея”, Котик Орбелян също, както и човекът от Министерството на културата, се опитвахме да даваме съвети на Пугачова. Но репетицията нищо не показа. Ала просто си пееше, не направи онази знаменита пантомима, която после стана неин запазен знак. Въпреки това по гласа си личеше, че превъзхожда другите участници.”
Лешченко разказва и любопитна история от концерта на лауреатите: “Пугачова като носител на голямата награда трябваше да пее последна – след носителя на първата награда, който беше англичанинът Карл Уей. Той също беше много харесван тогава. Е, не колкото Том Джоунс, но все пак публиката толкова въодушевено му ръкопляскаше, че той изпя песента си на бис.
Публиката обаче не се успокояваше, а Ала вече беше зад кулисите и чакаше да излезе. Тя трябваше да се появи на сцената по специален начин – на спускаща се площадка във вид на човешка длан. След биса на Уей, когато аплодисментите като че ли утихват, режисьорите на концерта решиха, че той е приключил и спуснаха въпросната ръка с Пугачова в нея. В същото време англичанинът реши да успокои публиката и започна отново третия куплет от песента си. Той пее, а тя се спуска, представяте ли си?! Тя, разбира се, леко се обърка, но се ориентира, мина по сцената и седна в края на едно стъпало.
Операторите започнаха да махат на Уей, че нещо става, той се огледа и видя Ала. Приближи се, седна до нея и си допя куплета. А когато завършваше, тя взе микрофона и започна да приглася. Не че знаеше английски, но изпя нещо като “Ооо, май лав”. След това изпълни два пъти “Арлекино” практически без пауза и тогава обявяват: “А сега рецитал на нашия гост от Съветския съюз Лев Лешченко.” Нали разбирате в каква нагорещена обстановка излязох, особено след подобен феноменален финал. Добре, че в залата имаше доста съветски туристи, а аз изпях някои много познати песни. Спомням си още, че тогава на фестивала бяха Ал Бано и Ромина Пауър, Тони Кристи, изобщо готина компания се събрахме. После отидохме в някаква кръчма и се напихме.”
ПЕСНОПОЙКА
Върви каручката на стария Буо̀,
от град на град се нижат тъжни дни.
Каручката със скъсано платно
и куклите Мелѝ и Арлекин.
Арлекино беше дървено човече
в малкия театър на стария Буо.
Смееше се много публиката вечер
на издяланата кукла от дърво.
Арлекино, Арлекино! Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице…
В театъра на стария Буо
играеше принцесата Мели –
през старото окъсано платно
се вглеждаше във нея Арлекин.
Арлекино гледа всяка вечер плахо
стария Буо със молещи очи –
той едно сърце в него да издяла,
за да може да се влюби във Мели.
Арлекино, Арлекино! Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице…
Затрогнат от молбите му, Буо
веднъж го взе във своите ръце
и в твърдото безчувствено дърво
с длето издяла мъничко сърце.
Арлекин обикна куклата Мели
и в любов безкрайна нежно засия.
Той игра тъй, както никога преди,
но пламнал цял от обич, изгоря…
Арлекино, Арлекино! Ти от обич изгоря –
таз последна твоя роля публиката не разбра.
Върви каручката на стария Буo,
останал сам със куклата Мели –
над малко шепа пепел от дърво
той плачеше за своя Арлекин.
Арлекино, Арлекино! Ти от обич изгоря –
таз последна твоя роля публиката не разбра.
Арлекино, Арлекино! Ти от обич изгоря!