Много много отдавна един владетел заповядал да му бъде издигнат красив дворец. Сградата обаче се отличавала не само с красотата си, но и с множеството огледала, които имало вътре. Всъщност стените, подът и тавана на всички стаи в двореца били огледални. Един ден в огледалния дворец се озовало незнайно как куче. Песът започнал да се озърта и така видял, че е обграден от много други себеподобни. Животното се почувствало обкръжено от останалите зверове и се озъбило. В същия момент обаче, се озъбили всички кучета, които то виждало в огледалата.
https://noviniplus.com/%d0%bc%d0%be%d1%89%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b2%d0%b0-%d0%ba%d1%8a%d0%bc-%d1%81%d0%b2-%d0%b0%d1%80%d1%85%d0%b0%d0%bd%d0%b3%d0%b5%d0%bb-%d0%bc%d0%b8%d1%85%d0%b0%d0%b8%d0%bb-%d0%b7/Песът се уплашил още повече от случващото се и решил да се разлае, за да сплаши своите врагове. Но щом то залаяло, видяло, че другите кучета му отвърнали със същото. Колкото повече животното се опитвало да покаже превъзходство, толкова повече и другите кучета демонстрирали надмощие. Така минала цялата вечер на наивното куче. На следващата сутрин го намерили мъртво на пода. То умряло, без да го е нападнал, който и да е.
Животното съзряло собственото си отражение в огледалото и го обзел страх. Щом понечило да влезе в битка, врагът в огледалото сторил същото. Песът загубил живота си, опитвайки се да се пребори със заобикалящите го отражения. Ако в самите нас няма пречки, няма да се появяват пречи и навън, нищо не може да ни попречи да вървим по пътя си, защото светът се явява само едно отражение, на това, което става в нас.
Притчата е кратък иносказателен нравоучителен разказ. Съдържа нравствено поучение (премъдрост). По съдържание притчата е близка до баснята. В по-широк смисъл притча е всяка история със сходни характеристики. Притчите се използват в религията. В християнството и будизма съответно Иисус Христос и Буда се обръщат към народа с притчи. Евангелията привеждат притчите на Исус с малки разлики в броя и формата. Успешно са използвани като народна психотерапия във всички култури. Според Ст. Димитрова те имат психотерапевтични функции: на модел, огледало, промяна на перспективата, посредник, контра-концепция, проекционен ефект и междукултурна роля.
https://noviniplus.com/%d0%bc%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b2%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d0%ba%d1%8a%d1%81%d0%bc%d0%b5%d1%82-%d0%b8-%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%b8-%d1%81-%d0%ba%d0%be%d0%b8%d1%82%d0%be-%d1%89%d0%b5-%d0%bf%d0%be%d1%81/Разказът е повествователен жанр, който се характеризира с определен брой думи. Лесно е да се определи дължината на един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи. Съществуват обаче регионални различия.
Счита се, че разказът е един от трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи. За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават, разказите биват: битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористични, сатирични и др.
В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичния разказ. Началото на този разказ поставя Любен Каравелов („Дончо“, „Мъченик“, „Неда“). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т. Г. Влайков, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време - Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Дончо Цончев, Васил Попов, Йордан Вълчев, Георги Марковски, Ангел Г. Ангелов, Стефан Кисьов, Деян Енев, Людмил Станев, Людмил Тодоров, Кристин Димитрова, Здравка Ефтимова и други.
Източник: sanovnik.bg
790
