Притча за истинската сила на любовта

Мария ГосподиноваАвтор Мария Господинова 31.01.2021 Преглеждания1085
Facebook Twitter LinkedIn WhatsApp Telegram Viber Facebook Messenger Pinterest

В древни времена живял един везир, който се влюбил в красива млада жена, пишат от sanovnik.bg. Не можел да откъсне поглед от нея и не спирал да мислил с какво да я направи щастлива, за да докаже силата на чувствата си. Часове наред везирът се взирал в грациозната ѝ походка, наслаждавал се на звънкия ѝ смях и ослепителна усмивка. Много искал да се ожени за нея, но първо искал да докаже любовта си. Младото момче, когато разбрало за намеренията на везира, се натъжило и той решил, че само с категорично доказателство ще може да спечели сърцето ѝ.

https://noviniplus.com/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%82%d1%87%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%ba%d1%83%d1%87%d0%b5%d0%bd%d1%86%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bf%d0%be%d0%ba%d0%b0%d0%b7%d0%b2%d0%b0-%d0%ba%d0%b0%d0%ba-%d0%b4%d0%b0-%d1%81%d0%b5-%d0%be/

Отишъл при един от своите мъдреци и го попитал как да докаже любовта си, а мъдрият човек го посъветвал с думите: Дай ѝ това, което не можеш да ѝ дадеш. Везирът се опитал да разтълкува мъдрите думи, но не успял и затова решил да следи девойката, за да ѝ даде това, което тя най-силно желае и по този начин да докаже чувствата, които изпитва. Следейки я, той разбрал, че тя тайно се вижда с млад мъж и щом го види, очарователната ѝ усмивка веднага грейва. Везирът разбрал, че много обича тази жена и я благословил да бъде с мъжа, в когото е влюбена.

Притчата е кратък иносказателен нравоучителен разказ. Съдържа нравствено поучение (премъдрост). По съдържание притчата е близка до баснята. В по-широк смисъл притча е всяка история със сходни характеристики. Притчите се използват в религията. В християнството и будизма съответно Иисус Христос и Буда се обръщат към народа с притчи. Евангелията привеждат притчите на Исус с малки разлики в броя и формата. Успешно са използвани като народна психотерапия във всички култури. Според Ст. Димитрова те имат психотерапевтични функции: на модел, огледало, промяна на перспективата, посредник, контра-концепция, проекционен ефект и междукултурна роля.

Разказът е кратък повествователен жанр, в който се описва отделна случка. Лесно е да се определи дължината на един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи. Съществуват обаче регионални различия.

https://noviniplus.com/%d0%bf%d0%be%d1%83%d1%87%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%82%d1%87%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d0%b7%d0%b5%d0%bc/

Счита се, че разказът е един от трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи. За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават, разказите биват: битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористични, сатирични и др.

В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичния разказ. Началото на този разказ поставя Любен Каравелов („Дончо“, „Мъченик“, „Неда“). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т. Г. Влайков, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време – Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Дончо Цончев, Васил Попов, Йордан Вълчев, Георги Марковски, Ангел Г. Ангелов, Стефан Кисьов, Деян Енев, Людмил Станев, Людмил Тодоров, Кристин Димитрова, Здравка Ефтимова и други.