Едно бебе се готвело да се появи на бял свят при родителите си на Земята. За да го подготви за този момент, Господ го извикал при себе си. Бебето било много притеснено, защото се чувствало малко и беззащитно, а било слушало много страшни истории за света, към който щяло да се отправи.
-Боже, аз съм прекалено мъничко и уязвимо. Как ще успея да превъзмогна всички препятствия, които ме очакват там? -попитало разтревожено мъничето.
-Не бери грижи, чедо! Избрал съм да те посрещне на Земята най-благонадеждния и мил ангел, който познавам, успокоил го Бог.
-Но, Боже, аз не познавам езика на хората, обитаващи Земята. Как ще разбера какво ми казват те? Ще мога ли да се разбирам с тях? -пак се притеснило бебето.
-Нека и това не те тревожи, дете! Ангелът, който ще ти пратя, ще те приеме такова, каквото си и ще те научи на езика на човеците. Той ще бъде търпелив с теб, всяка вечер ще ти пее песни и ще ти чете приказки. Така ти ще имаш възможност да го овладееш до съвършенство, обещал Господ на бебенцето.
-Страх ме е да отида на Земята, Боже! Аз съм толкова малко и беззащитно същество. Чувало съм, че хората там са зли. Нападат се и се убиват! Как ще успея да се предпазя от лошите човеци, които ще искат да ми навредят? -промълвило мъничето.
-Не се страхувай, дребосъче! Ангелът, който ще те посрещне, ще бди над теб през цялото време и ще те закриля винаги. Той ще те обича, че ще е готов да изложи собствения си живот на опасност, само за да си спаси твоя, обещал Господ.
Докато Бог разговарял с бебето, изведнъж се дочули човешки гласове и Господ рекъл:
-Време е, чедо! Тръгвай към Земята!
-Но, Боже, ти не ми каза името на моя ангел. Как ще успея да го открия?
-Това е без значение, защото той сам ще те познае. А името му не е важно, защото ти ще го наричаш Мамо…
Притчата е кратък иносказателен нравоучителен разказ. Съдържа нравствено поучение (премъдрост). По съдържание притчата е близка до баснята. В по-широк смисъл притча е всяка история със сходни характеристики. Притчите се използват в религията. В християнството и будизма съответно Иисус Христос и Буда се обръщат към народа с притчи. Евангелията привеждат притчите на Исус с малки разлики в броя и формата. Успешно са използвани като народна психотерапия във всички култури. Според Ст. Димитрова те имат психотерапевтични функции: на модел, огледало, промяна на перспективата, посредник, контра-концепция, проекционен ефект и междукултурна роля.
https://noviniplus.com/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%82%d1%87%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%bd%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%81%d0%b8%d0%bb%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2%d1%82%d0%b0/Поука е урок, извод, заключение които се извличат от дадена история или събитие. Може да се разглежда още като наставление или съвет. Среща се като израз извличам си поука. Някои примери за поуки са По-добре късно, отколкото никога, Не съди за книгата по корицата, Посрещай по дрехите, изпращай по ума и много други. Поуките се срещат много често в детската литература – приказки, басни и разкази.
Разказът е кратък повествователен жанр, в който се описва отделна случка. Лесно е да се определи дължината на един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи. Съществуват обаче регионални различия.
Счита се, че разказът е един от трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи. За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават, разказите биват: битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористични, сатирични и др.
В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичния разказ. Началото на този разказ поставя Любен Каравелов („Дончо“, „Мъченик“, „Неда“). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т. Г. Влайков, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време – Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Дончо Цончев, Васил Попов, Йордан Вълчев, Георги Марковски, Ангел Г. Ангелов, Стефан Кисьов, Деян Енев, Людмил Станев, Людмил Тодоров, Кристин Димитрова, Здравка Ефтимова и други.
Източник: sanovnik.bg
456
