Притчата за недоволните хора ни кара да се замислим

Мария ГосподиноваАвтор Мария Господинова 29.05.2021 Преглеждания903
Facebook Twitter LinkedIn WhatsApp Telegram Viber Facebook Messenger Pinterest

Веднъж един секретар излизал от университета, където работел, пишат от sanovnik.bg. Отново имал много тежък ден с купища документи, които да прегледа. Главата го боляла заради толкова много работа, а не можел да си купи хапче против главоболие, защото заплатата му била на свършване. В този момент погледнал към красивата и голяма богаташка къща пред университета и си помислил колко хубаво би било да е неин собственик. Ядосал се на себе си, че не е богаташ, който винаги да разполага с много пари и да живее луксозно.

https://noviniplus.com/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%82%d1%87%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%bb%d0%be%d1%88%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b8-%d1%89%d0%b5-%d0%bd%d0%b8-%d0%b8%d0%b7%d0%b1%d0%b0%d0%b2%d0%b8-%d0%be%d1%82-%d0%b1/

Потопен в своите мисли, продължил да върви по широк булевард и по невнимание си изтървал документите пред строеж. Един от работниците там му ги подал, но в този момент си казал наум:
-Ех, защо не учих, когато бях млад, както майка ми искаше. Сега щях да съм добре облечен като този чиновник, а не да стоя по цял ден по строежи в изцапани дрехи и да върша тежка физическа работа. Въпреки недоволството си човекът се върнал на работа и си отворил една бира под жаркото слънце.

А в този момент собственикът на богаташката къща гледал минаващите по булеварда хора. Погледът му се спрял върху секретаря, който се разхождал в хубавото време и върху майстора, който си пиел бирата на припек. Тогава богаташът си казал:
-Ех, защо ми трябваше да се захващам със собствен бизнес. Нямам никакво време за себе си. Сега трябва да стоя затворен вкъщи и все да мисля за сделките си. Какви късметлии са хората, които могат да излязат навън, да се разходят с приятели и да се порадват на хубавото време.

Притчата за недоволните хора ни учи, че не бива да се сравняваме с другите, защото не знаем те каква цена плащат за това, което имат. Нека бъдем себе си и живеем тук и сега. Нека оценяваме нещата, с които разполагаме и сме благодарни за тях. Нека не ламтим за чуждото, защото не знаем дали изобщо ще можем да платим цената му.

https://noviniplus.com/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%82%d1%87%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%b8%d0%bb%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b8%d0%b7%d0%b1%d0%be%d1%80%d0%b8-%d1%89%d0%b5-%d0%bd%d0%b8-%d0%bf%d0%be/

Притчата е кратък иносказателен нравоучителен разказ. Съдържа нравствено поучение (премъдрост). По съдържание притчата е близка до баснята. В по-широк смисъл притча е всяка история със сходни характеристики. Притчите се използват в религията. В християнството и будизма съответно Иисус Христос и Буда се обръщат към народа с притчи. Евангелията привеждат притчите на Исус с малки разлики в броя и формата. Успешно са използвани като народна психотерапия във всички култури. Според Ст. Димитрова те имат психотерапевтични функции: на модел, огледало, промяна на перспективата, посредник, контра-концепция, проекционен ефект и междукултурна роля.

Разказът е кратък повествователен жанр, в който се описва отделна случка. Лесно е да се определи дължината на един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи. Съществуват обаче регионални различия.

Счита се, че разказът е един от трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи. За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават, разказите биват: битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористични, сатирични и др.

В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичния разказ. Началото на този разказ поставя Любен Каравелов („Дончо“, „Мъченик“, „Неда“). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т. Г. Влайков, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време – Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Дончо Цончев, Васил Попов, Йордан Вълчев, Георги Марковски, Ангел Г. Ангелов, Стефан Кисьов, Деян Енев, Людмил Станев, Людмил Тодоров, Кристин Димитрова, Здравка Ефтимова и други.